Нямаш цялата информация

1*9BUlSnwtx3N8Q-ol6rUxxA

Brian Rea

Здравейте, дами. Споделих в групата преди време за хотелските си неволи около хигиената и бебето. Част от вас ми дадоха обратна връзка, че прекалено се вманиачавам по темата, с което съм абсолютно съгласна. Въпреки фобията и ужасиите, които кипят в главата ми, оставям детето да пълзи, пипа и ближе навсякъде. Засега отделям личните си филми от реалността и търся начини да продължавам да го правя. Затова написах онзи пост. Вашият споделен опит и съвети ми помогнаха много.

Получих един коментар, който доста ме развълнува и е поводът за следващите редове: “Чак ми става жал за детето. Ще го съсипете”. 

“Нямаш цялата информация” 

Скъпа приятелка ми каза това заради нещо, която тя направи спрямо мен. Постъпката ѝ приех като предателство. Осъждах я, обвинявах я. Когато след време се успокоих, тя ми разказа предисторията на действията си. Въпреки перипетиите, които ѝ се бяха случили, тя всъщност е направила всичко възможно да е коректна спрямо мен. Беше дала най-доброто от себе си, но същевременно действията ѝ ме нараниха дълбоко. Аз бях права в моята гледна точка, тя беше права в нейната. Ако имах цялата информация в онзи най-бурен момент, щях да реагирам по-меко и нямаше да изгубим няколко месеца от нашето приятелство.

“Нямаш цялата информация” 

Повтарям си тези думи, когато се уловя, че гласно или мълчаливо осъждам и критикувам човек за нещо. Подсещам се, че никога нямам пълната картина защо някой действа еди-как си и говори еди-що си. Казвам си ги, като мисля, че аз съм по-права и по-веща от някого. Въртя си ги в главата като мантра, когато изпадам в арогантност, че аз пò знам от друг за решения на проблеми, свързани с неговия живот.

“Нямаш цялата информация”

 Понякога се държим се като онези непознати баби и лели, които ни замерят с груби забележки и съвети по улиците. Тук редовно се оплакваме от тях, а правим абсолютно същото. Особено, докато общуваме помежду си в онлайн групи. Поправяме, назидаваме и се съдим една друга. Често неволно, но понякога съвсем нарочно дори се нападаме. И колкото и “Не ме интересуват хорските приказки”, “Хич не ми пука” и “Да си говорят каквото си искат”, думите имат силата да нараняват или окриляват, да прекършват или окуражават, да провокират агресия или удоволствие. Казаното почти винаги предизвиква реакция, оставя отпечатък. Думите докосват, погалват или шамаросват.

В нашата група ние сме информирани коя каква количка е купила и колко пъти дневно ака детето ѝ. Наясно сме коя какво слага в попарата сутрин и коя марка перилен препарат използва. Но голямата картина не знаем – кой как живее, през какво е минал, какво му причинява болка и кеф. Представа нямаме коя какво може и в какво вярва, какво я вълнува и наранява, в какво е успешна и в какво се проваля. Не знаем онези истории, които са ни белязали и тези, в които участваме в момента.

Кой как гледа, обгрижва и възпитава децата си е резултат от милион неща. Раждаме се във всевъзможни условия, с различни съдби, житейски подаръци и загуби. В групата си говорим за обиколници, пробиотици и буйки, но това не е всичко около което се върти светът ни, макар и така да го усещаме понякога. Не е цялата ни картина. Не сме целите ние. Всяка от нас носи своята по-голяма история, страхове и безстрашия, лудости и нормалности, скърби и щастие. Личните нападки, обиди и дамгосване заради решения относно кърмене, витамин Д и клечки за уши ми изглеждат абсурдни, при положение че… ние като личности грам не се познаваме.

Не знаем. Нищо не знаем за по-голямата картина на жената, чиято профилна снимка изкача от време на време на екрана ни. Не знаем, че някоя е била сексуално малтретирана от брат си като малка. Не знаем, че мъжът на друга е бил диагностициран с множествена склероза онзи ден. Не знаем, че трета е преживяла опит за убийство от сестра си. Не знаем, че четвърта е загубила баща си преди месец. Не знаем, че пета е била изнасилвана от дядо си. Не знаем, че шеста се грижи за психичноболната си майка. Не знаем, че седма е пребивана от съпруга си. Не знаем, че осма е правила няколко опита за самоубийство. Не знаем, че девета е преживяла сексуално насилие от съсед. Не знаем, че на десета брат ѝ е умрял. Не знаем, че на единайста мъжът ѝ е убит. Не знаем, че дванайста е правила шест аборта. Не знаем, че тринайста е израстнала в дом за сираци. 922 жени има засега в нашата група. 922 живота, за които нищо не знаем. 

Сред изброените истински примери е откъс и от моя личен разказ. За съжаление немалко от вас ще припознаят себе си или свои близки в същите, подобни или още по-жестоки преживявания. Други от вас вероятно имат по-милостиви съдби, но неминуемо също носят рани и белези от настояще, близко или далечно минало. Независимо от произхода, болката в сърцевината си е една и съща – постоянно или от време на време ни измъчва, обърква, разгневява, чувстваме се безсилни и загубени. Може би ви се е случвало да правите нещо и да си казвате “Знам, че не трябва, обаче не мога да се спра” или “Не искам повече, но няма какво да направя”. За съжаление понякога дори спрямо децата си ние сме безпомощни срещу безумните ни реакции и поведения, захранени от знайни и незнайни болки. 

“Нямаш цялата информация” 

Отглеждането на деца не е логично начинание. Толкова много чувства и емоции гъмжат в тая работа, че на моменти се давя в тях. Любов, вълнение и радост в необятни размери ежедневно бушуват редом до чудовищно големи страх, притеснение и ужас. Нежност, съчувствие, гордост, изненада и надежда вилнеят наравно със срам, вина, гняв, отвращение, презрение. Нерядко в този тюрлюгювеч от състояния е непосилно да се вземат разумни решения. Когато към тази емоционална бъркотия са добавени и някаква житейска рана, настоящо предизвикателство и вкоренено убеждение, то може безкрайно да размахваме поучителен пръст, да цитираме препоръки на авторитети до посиняване и пак няма да има довод, който да убеди майка, че извършва нещо “грешно”. И това не я прави лош родител, а човек с преживявания, за които ние и СЗО нямаме никаква представа.

Не е достатъчно да знаеш, че цигарите убиват, за да спреш да пушиш около бебето си. Не е достатъчно да ти казват, че биенето на дете е лошо, за да не го правиш. Не е достатъчно да разбираш, че е важно да си спокоен, за да не се държиш истерично. Не е достатъчно да си информиран, че сладкото е вредно, за да не даваш сутрин, обед и вечер. Понякога въобще не е въпрос на “Предпочита да си жули кафенца”, “Гледа все да ѝ е лесно” и “Не ѝ се занимава”. Други неща се случили и се случват, за да се извършват подобни “грехове”. Оплюваме майка, която дава антибиотик заради кихане? Възможно е да е загубила първото си дете и да се плаши до смърт от всичко. Разпъваме жена на кръст, защото удря дъщеря си? Може би получава паник атаки и не знае как да се владее. Подиграваме се на майка, която пише неграмотно? Може би не е внимала в час, защото са се гаврили с нея в училище. Всякакви истории са възможни. Най-различни причини съществуват освен машиналните “Мързи я”, “Ужасна е”, “Проста е”.

“Нямаш цялата информация” 

Никога не съм била по-наблюдавана, обсъждана и оценявана през живота си, отколкото сега. Откакто забременях и родих, целият свят проима мнение за най-личните неща в моя живот – тялото и детето ми. От семейството ми до касиерката в магазина. От приятели до непознати в парка. Сигурна съм, че при много от вас също е така. Случайни и неслучайни хора размятат непоискани съвети и коментари как е най-добре да се грижите за вашите деца. Обсипват ви с наставления, препоръки и критики. Някои от тях го правят от обич и грижа, други от най-добри намерения, трети от възмущение, а има и такива, за които представа нямам защо се месят. 

Като че ли обаче, най-свирепите ни съдници са жените като нас – другите майки. Кога от желание да помогнем, кога от амбиция да се изтъкнем, кога от скука, ние най-често подхождаме към останалите като към деца – поучаваме ги, порицаваме ги, наказваме ги, но пропускаме частта с разбирането, съчувствието и търпението. Изказвания от типа на  “Ще си съсипеш детето”, “Как може да си толкова безотговорна”, “Горкото дете с такава майка”, “Ти деца не трябва да имаш” са безпощадни и за мен те са проява на насилие. Подобни думи не помагат, не променят дадено поведение, не са градивни. Те само нараняват и добавят още горчивина към онази лична болка на отсрещния, за която никоя от нас не знае. 

Всяка майка прави най-доброто, на което е способна за децата си. То има различни проявления и е обидно да разговаряме с нея все едно нашето “най-добро” е най-вярно, най-важно… най-задължително. Ако жена има биполярно разстройство, за нея би било постижение детето ѝ просто да е живо и едва ли има значение, дали е бебеносела. Ако майка се грижи и за двама раково болни, надали ще отделя ежедневно часове в развиване на фината моторика на дъщеря си. Ако пък раждането ѝ е отключило депресия и е върнало самоубийствените ѝ мисли, някоя жена може да е неспособна да прегръща сина си толква, колкото се препоръчва от еди-кой си. 

Без значение от причините, поради които майка прави или не прави нещо, изначално тя действа с най-доброто възможно намерение. Доколкото има сили. Доколкото знае. Доколкото може. В абсолютен унисон и правота спрямо нейната лична история и ситуация. Дори и отстрани да изглеждат недостатъчни, грешни или вредни, всяка от нас полага чутовни усилия, за да отгледа детето си.

“Нямаш цялата информация” 

Съществува разбиране, че е вездесъща добродетел да казваме непрекъснато какво мислим, да сме откровени и директни. Това понякога придобива крайни и жестоки измерения, най-вече онлайн. Ако бебето ми не се е отлепило от мен цял ден, аз се изнервя, помисля си, че в момента не мога да го гледам повече и ме изтощава, да бъда ли откровена с него? Да му изкрещя ли “Не те понасям”? Ако приятел подари играчка на малкия и според мен тя е ужасна, нужно ли е да бъда пряма? Да му кажа ли “Отвратителна е”? Ако ненавиждам новата прическа на мъжа си, да му мрънкам ли “Грозен си”, всеки път, когато го погледна?

Любимият ми аргумент, с който понякога майките гордо обясняват грубите си думи е “Не мога да бъда лицемерна”. Можете. Бъдете. Да не оскърбите някого лично е специфична проява на лицемерие, която се нарича “уважение”. Да сте двулични, когато на рожден ден храната ви се струва отблъскваща, означава да сте мили към домакините, които са се постарали да ви е хубаво. Да премълчите пред бабите си, че ви дразнят, след като за хиляден път повтарят едно и също, е проява на почит към годините и грижите им към вас. Да спестите на най-добрата ви приятелка, че не харесвате детето ѝ, е уважение към нея и отношенията ви.

Когато трябва да избирам между това да съм откровена и да не обидя лично някого, правя всичко по силите си да избера второто. Ако пък проблемът, който виждам в отсрещния, ми е толкова важен, че искам промяна, тогава полагам усилия да бъда чута. Много обичам онази умна мисъл, която казва, че истината трябва да се подава като палто на скъп гост, а не да се хвърля като мокър парцал в лицето. Такова поднасяне на откровеност изисква усилия, търпение, разбиране, съчувствие. По-времеемко е, но шансовете да получа желания резултат са в пъти по-големи, отколкото ако просто съм честна и изкрещя “Ама, ей, мърло” на майката, която хвърля боклуци извън кошчето на детската площадка.

Ако след всичко прочетено, мислите че съм превзета, нагла, тъпа, отвратителна, побъркана, инфантилна или нещо подобно, умолявам ви – не бъдете искрени с мен. Споделете възмущението си с мъжете ви. Подигравайте ми се с приятели. Обиждайте ме пред съседите си. Тук натиснете гневния емотикон. Пред мен коментирайте мнението, а не личността ми. Кажете ми, че не сте съгласни с него, че мразите написаното, че съм ви загубила времето. 

Но моля ви… към мен бъдете лицемерни. Не ме наранявайте с думи. Не добавяйте болка към личните ми история и ситуация, за които нямате цялата информация. Не обиждайте мен и детето ми.

Няма да плачеш

– Няма да плачеш.
– Ще правя каквото си искам.
– Няма да плачеш.

***
Напоследък се боря за правото си за недобруване. Виртуозна съм в това да ми е хубаво. Некадърно се провалям да ми е зле на спокойствие. Да ми е тъжно, да ми е болно по всякакви въпроси, които имат значение за мен: за раздели, за загуби, за смърт, за провали, за рани, за страхове, за притеснения или просто за жълтото по листата на дърветата. Уви, тези ми емоции не са удобни за околните. Внасят грижи, смут, понякога паника, понякога скандали. В моментите, в които съм си позволявала да ме боли пред някого или не съм успявала да се овладея, са се получавали следните ситуации:

***
– Какво става?
– Тъпо ми е.
– Гледай по-позитивно на нещата.

***
– Защо плачеш?
– Боли ме.
– Успокой се. Всичко ще е наред.

***
– Защо плачеш?
– Гадно ми е.
– Няма смисъл.

***
– Как си?
– Тъжно ми е.
– Бъди тъжна по-късно. Не сега. 

***
– Защо ми ревеш сега?
– Мъчно ми е.
– Значи си слаба.

***
– И на мен ми е гадно, ама не рева.

***
– Я се стегни.

***
– Дръж се като голям човек.

***
– И като плачеш какво ще се промени?

Знам, че диалозите се случват с най-голяма любов и грижа от страна на волните или неволни получатели на моите емоции. Желанието е да съм добре. Или поне да не съм недобре. Понякога се е получавало дори.

***
С времето възхитително задобрях в доброто си настроение през повечето време. Машина. Мажоретка. Клоун. Веднъж ме попитаха “Ти май само happy end-ове имаш, а?”. Вярвах, че весело=добро, тъжно=лошо. Че няма никакъв градивен смисъл, да ми е мъчно. Губене на време, енергия, ресурси. Особено пред хора. И като плача какво ще променя?

Всъщност ще променя себе си. Да съм „всичко е наред, каквото и да става“ извращава отношенията ми със самата мен. То си е шизофрения отвътре да кървиш, а отвън да грееш. Лъжа себе си, лъжа околните. А рано или късно истината избухва в шокиращи форми.

***
Преживях един период, в който около мен умряха повече хора за единица време, отколото имах капацитет да асимилирам. Не ми се получи да произведа сълзите, които бях насъбрала. Имаше работа да се върши, “това е животът”, “на едно по-добро място е”, “животът продължава” и т.н. Тогава ми попадна изречение, че когато човек плаче, душата му си взимала душ.

Ще ми се просто всички да умеем да се къпем, когато имаме нужда. И да мога спокойно да си взема бърз душ в обществената баня, ако ми се налага.

 

unnamed

Илюстрация: Десислава Найденова

Резитба

В село Палици, Еленски балкан, имаме къща. Родена през 1928 г., изоставена за десетилетие, обгрижвана от няколко години насам през само през лятото. Докато къщата беше пълна с живи хора, имахме райска овощна градина, която ни даваше стотици килограми плодове. Прадядо и прабаба пък я даряваха с грижи. Те умряха и градината лека-полека започна да се променя. Дърветата ставаха с все повече клони. Плодовете ставаха все по-малко и по-дребни. 

Твърде многото разклонения на стъблата направиха дърветата уязвими на бури, вятър и сняг. Някои не оцеляха. Едни залиняха и кротко изсъхнаха. Други се разцепваха и се сгромолясваха. Сред тях беше и ябълката, под която се събирахме, докато прабаба и прадядо бяха живи. Цялото ми семейство плака за прекършеното дърво все едно човек умря.

Миналата година извикахме овощар, за да подкастри дърветата. Сърцето ми се сви, когато видях касапницата в градината след неговата намеса. Клони, клони, клони. На някои дървета все едно главите им беше отрязал. 

– През живота си, всяко дърво има определено количество плод, което да дава. В зависимост от разклоненията, сто килограма ябълки могат да бъдат дребни, да капят бързо, да гният още на дървото. Или може да се раждат като едър, здрав и силен плод дълги години. – обясняваше овощарят.

Това лято се изумихме от потвърждението на тези думи. Една ябълка, за която страдах, че е твърде обезобразена, е създала грамадни плодове. Висят си гордо и щастливо по клоните, пращят от цвят и сила, а на дървото му е леко и спокойно.

Ами и ако всеки човек през живота си има определено количество плодове, които може да създаде? Семейство, деца, творчество, работа, връзки, постижения. И в зависимост от това колко е разклонен, плодовете могат да бъдат сочни или безвкусни, едри или дребни, могат да го прекършат или да го балансират?

Аз съм лош овощар сама на себе си. Не смея да орязвам клоните, които дълги години съм пускала. Все още оставям само обстоятелствата да ги откършат от мен. Лека-полека, обаче, започвам да се ослушвам. Животът ме среща с кадърни градинари. Може би скоро ще им се доверя с отсичането на клоните, които ми пречат да съм по-плодотворна за нещата, които искам. Може би…

unnamed-7unnamed-5unnamed-4unnamedunnamed-3unnamed-2unnamed-6unnamed-1

Емоционална зимнина

Запрятям ръкави тази сутрин, за да си приготвя емоционална зимнина. Личната ми реколта от лято 2016 е изумително изобилна и богата. Искам да си консервирам моментите, усещанията, чувствата, спомените. Да си скътам всички феноменални случки, които ме сполетяха. Да ги сложа в буркани, за да запазя аромата им и да ги ползвам през идните студени дни. Толкова време и усилия съм отделила за някои от тях, за да ги заимам, че ми се струва разумно да ги ползвам възможно най-дълго.

Представям си ги подредени чинно в емоционално-душевната ми маза: бурета с “Разговори”, “Песни”, “Преживявания“, “Открития”; трилитрови буркани с , “Дързости”, “Надскачания”, “Моменти, спряли дъха ми”, “Гледки”; бутилки с  “Щастливи сълзи”, “Най-после изплакани сълзи”, “Смешки”; мънички сладкарски бурканчета с “Абсурди”, “Вдъхновения”,“Зараснали рани”, “Илачи”, “Постижения”.

Започвам да описвам най-прясното си преживяване – Иракли. Нещо не върви. Всяко изречение ми се струва тъпо. Не успявам да пресъздам пулса му, да чуя вълните. Уж имам всичките съставки. Добавям сол, слагам аспирин. Разбърквам сместа. Чета я после и има нелеп вкус. Оставям я настрана, захващам се с приготвянето на друго приключение. В момента, в който го измия и тръгна да го режа на части, за да влязе във въображамите буркани – то изгнива. Инат съм, посягам към следващата тема. Тъкмо съм събрала всички необходими продукти, написала съм няколко страници, слагам забърканото на огъня и дозата се пресича.

Сещам се за подхода си към храната на Иракли. Това, което не изяждах през деня или се разваляше, или дивите прасета пируваха с него нощем. По-безсилна да запазя насъщния не съм се чувствала никога. Лягам и на другия ден не знам дали ще имам какво да ям. Пробвах всякакви хитрини. В крайна сметка природата и условията победиха. Ядеш докато имаш. Ако изчезне – винаги те намира добра душа да ти даде филия хляб или потегляш на едночасово пътешествие за нова храна.

Обречен ще се окаже моят стремеж да си имам консервирани моменти за бъдещо ползване, за да преживея до следващото жарко слънце. През изминалите месеци свикнах на гурме душевна кухня. Не си представям да се задоволявам с трохи. Затова е добре да се захващам с измисляне на начини как да изкарам емоционалната си прехрана в есенно-зимни условия.

Ще ми се наложи да карам на пресни чувства, свежи вдъхновения, да си открия нови моменти, спиращи дъха. Което от една страна означава ново вървене, нови действия, нови усилия с неясен резултат. А зимният студ не е като летния бриз. От друга страна нямам търпение да потегля към новите сезони.  Защото лято 2016 ме научи на едно нещо: “Всичко те намира“. Стига да помолиш. И това няма нужда да го слагам в буркан, понеже се е сраснало във всяка моя клетка. Сега знам за каква храна съм гладна, какво търся и как да помоля.

Транс

ZOM432

Сърцето ми се къса.

10 часа сутринта. Чувам писъци. Поглеждам през прозореца към улицата пред блока. Спряла кола по средата на пътя. Жена с бебе в ръце. Изправящ се от земята мъж. Втори мъж размахва пистолет. Няма кръв. Всички крещят. Хора се притичват на помощ. Изправящият се мъж се люлее като в транс. Жената, прегръща бебето, плаче и се смее едновременно. Мъжът с пистолета се отдалечава. И той се клати като в транс. Качва се в колата си и заминава.

Получава се задръстване от 5 автомобила, които не могат да продължат, понеже семейството вие и реве извън колата си. Съседите им носят вода, успокояват ги.

Един от шофьорите на чакащите коли излиза. Отива при семейството и започват да им крещи “разкарай се от пътя”. Семейството започва да му крещи нещо. Съседите му казват “Чакай малко, досега се биха”. Мъжът се дере. “Какво ме интересува мене?!“. И той е в транс.

Улицата пред блока е малка и натоварена. Всяка сутрин много коли се разминават по нея – преминаващи, паркиращи, тръгващи. В добрите дни повечето хора се отнасят търпеливо, спокойно и възпитано един към друг. В лошите дни шофьорите се държат нервно, грубо, агресивно. Днес е шибан ден за улицата пред блока.

Понякога само едно „Абе, ей…“ е достатъчно да вкара добри хора в транс.

Работа

FullSizeRender 2

Село Палици, Еленски балкан. Строително/възстановително/реставриращи дейности на стара семейна къща. Ние сме си майстори.

73 годишната Мария, жителка на селото:

– Кажете с какво да ви помогнем?

Аз, впечатлена от желанието и възрастта ѝ:

– Лельо Мария, заповядайте на кафе, на ракия, на вечеря, ама няма нужда да правите нещо. Ние се оправяме.

Леля Мария, със светнали и ентусиазирани очи:

– Остави го ти яденето и пиенето. С работа, с работа как да помогнем? Много искам да ви помогна с работа!

Един от най-възхитителните, вдъхновяващи и чутовни разговори, които съм имала някога.

Смисъл

FullSizeRender

Таксиметров шофьор. Аз. В колата.

Аз: А! Не пътувах ли Вас насам преди час?

Той: Не, освен ако не притежавам трансформираща супер сила.

Аз: Ха-ха, дай Боже всекиму такова умение.

Пауза. Пауза. Пауза.

Той: Като казахте “Дай Боже” се замислих, как всъщност Господ дава всекиму каквото си пожелае. Ама хората май не го знаят това.

Аз: Съгласна съм. Може би просто не разбираме какво сме получили и прдоължаваме да го търсим, въпреки че го имаме.

Пауза. Пауза. Пауза.

Той: Аз…всъщност…колко интересно, сега си давам сметка. Имам всичко, което съм поискал. Всичко. Получил съм всичко, което съм пожелал.

Аз: Прекрасно, звучите като истински щастлив човек.

Той: Аз съм щастлив и винаги съм бил. Иначе какъв е смисълът?

Пауза. Пауза. Пауза.