За мен най-вкусното и удоволствено ястие в света са панираните чушки. Връзката ми с тях е отвъд всички други хранителни взаимоотношения, които имам. Обожавам шкембе чорба, просълзявам се докато ям ризото с пиле. Но само панираните чушки разпалват в мен усещане за блаженство и празник преди, по време на и след консумацията им.
снимка: Калин Миланов
Баба първа откри и подкрепи тази моя страст. Преди десетина години ѝ се обадих да кажа, че ще им ходя на гости:
– Какво да ти сготвя, бабе?
– Панирани чушки, бабе. Само това.
– Е, как само това? Нали предния път ти правих?
– Да, ама бяха малко и не ми стигнаха.
– Е, колко искаш да ти направя?
– Поне 38.
Оттогава насам всеки път, когато прибирам при тях, ме очакват поне 38 панирани чушки.
Приготвянето им се е превърнало в ритуал.
– Георги, днес Гергана си идва.
Дядо се усмихва. Отива до пазара пеша. Отнема му час, а ако види познати и се похвали, че внучка му си идва – повече. Обикаля всички продавачи. Избира само най-хубавите, най-пресни чушки. Прибира се. Баба го накохва, защото според нея винаги има още по-чудесни чушки, които той не е видял.
Измиват ги, опукват ги. Задушават ги. После 75-годишните дядови ръце, карали танкове и строели къщи, започват да белят чушки за мен. Баба му се скарва, че остават люспи. Чушките минават и през нейните ръце. Ако е зима, чушките оживяват или от фризера, или от буркани, които са били направени специално за мен.
Баба забърква панировката. Следват час-два над котлона. Забравя за кръвното, кръста, плексита, ишиаса, мигрената, кръвната захар на дядо. Чушка след чушка се усмихва и панира. Мисли ме, чака ме, вълнува се. Паралелно с това се появяват кюфтета, супа, печено пиле, защото „Е, не може само чушки, бе бабе“.
Пристигам. Масата е отрупана. Не забелязвам нищо друго. Само баба, дядо и 38 панирани чушки.
снимка: Калин Миланов
Аз никога не съм ги готвила. Нямам все още такава любов към себе си, а тайната на това ядене е готвачът наистина да ме обича.
Съпругът ми прави онемяващо вкусни панирани чушки. Надушиха се като съмишленици в една кауза с баба и дори пинизи си обсъждаха. По един и същ начин ги били правили. Всъщност рецептите са много различни, но вкусът и моята нирвана при яденето им са еднакви. Обичат ме.
Друга ключова съставка на 38-те панирани чушки е приготвянето им от поне два чифта любящи ръце. При събирания с цялото ми семейство, в сготвянето им участва всеки – баба, дядо, мама, тати.
– Нали знаеш защо станаха толкова вкусни?
– Защо, тате?
– Защото аз съм търбушил чушките. Е, майка ти направи панировката, баба ти ги панира, но търбушенето е много съществено също.
снимка: Калин Миланов
Когато сме сами с половинката ми не печем чушки. Активни, заети, забързани и отвеяни хора сме. Тук отдалеч се наместват други два чифта ръце – неговите родители. Заради дивата ми любов ми към това ядене и сина им, те започнаха да ни да пукат чушки. Някоя лятна събота и неделя посвещават на това да изберат и купят доста килограми. От най-хубавите, разбира се. Почистват ги, пекат ги, обелват ги. Разпределят ги грижовно в пакети и ги прибират във фризера. 300 км по-късно чушките стигат до нашия дом и на мен ми изглеждат все едно са пресни, откъснати вчера от градината.
Мъжът ми няма рутината на баба в панирането. При него ритуалът се изразява в индивидуален подход към всяка чушка. Обгражда я с такова внимание, все едно меси козунак. Той панира, аз ги соля и скачам дяволито като дете около празнична елха, под която 38 Дядо Коледовци са подредили всичките му желания.
Последната тайна на 38-те панирани чушки е удоволствието на ядящия ги. Достатъчно е да кажа вълшебните думички: „М-м-м-м-м“, „Още има ли?“, „Твоите може ли да ги изям?“, „Тези си ги пазя за утре. Да не вземат да изчезнат!“. Всички ме гледат и ми се радват. Те отлично разбират лакомия ми гергански език и знаят, че думите ми означават „Благодаря ти.“ и „Обичам те.“.
и-действам 