8 часа тъмно

„Единственият начин да превъзмогнеш страховете си е да се срещнеш очи в очи с тях.“ 

Страх да съм безполезна
Страх от неизвестното

Страх от загуба на контрол

Страх от отхвърляне

Страх от недъзи

Страх от промяна 

Страх от болка

Страх от другите

Страх да се доверя

Страх от провал

Страх от хорското мнение

Страх от страха

DSCjjj_0433

Гери, ние излизаме, ще се видим към 17:00 часа.
– Ха-ха-ха! Само вие ще ме виждате тогава.
– Не подпалвай къщата, моля те. Легни и поспи.

12:15 часа

Сама съм вкъщи. Превръзвам здравите си очи с плътен бинт и паузирам перфектното си зрение. Да видим как ще се случа в следващите няколко часа.
Вратата на хола ме посреща в лицето. Пипешком стигам до дивана. Благодарна съм на всяка позната повърхност, която ме води до него. Напипвам цигарите, напипвам запалка. Музика звучи от телевизора. Посягам да си запаля цигарата. Пропускам. Не успявам да съединя огъня с върха ѝ. Смея се. Трети опит. Пипам края на цигарата, за да я застопоря в пространството и да я пресрещна със запалката. Изгарям се. Изпушвам цигарата си в деликатна паника. Дали уцелвам пепелника? Дали няма да се запаля? Опипвам масата, за да потуша евентуално избягало огънче.

??:?? часа

В ужас тръгвам на експедиция из дома си. Запознавам се наново с него. С всяка крачка очаквам нещо лошо да се случи. Няколко спъвания, няколко удара, няколко спирания на сърцето от страх. Хладилникът най-много ме стряска. Появява се отвсякъде, сякаш върви след мен. Старая се да запомням с тялото си местоположението на всичко. Няколко разливания на чаши с нещо си. Тържествено си обещавам да подреждам повече и да знам кое къде стои. Хаосът, който обичам да си отглеждам, никак не ми върши работа в момента.

??:?? часа

Музиката върви, слава Богу. Вкарвам малко настроение, малко танци. Сещам се, че ако телевизорът не се ползва известно време, той се изключва сам. Не искам това да става, защото ще се побъркам в тишина. Да бях си заредила музика на компютъра преди да сложа превръзката. Да бях си нагласила дрехите за излизане. Да бях си приготвила обяд. Да бях сготвила за гостите ни. Не бях. Хващам дистанционното, за да ме усети телевизорът и да не млъкне. Обърквам копчетата. Музиката спира. Не успявам да я върна. Тишина, тъмнина и аз.

??:?? часа

Вече съм доста уплашена. Чувам бръмчене, звуци от улицата, от съседите, от вкъщи. Дали пералнята не тече? Не, тя не работи. А това съскане? Ютията ли съм забравила? Днес не съм гладила. Тряс. Какво падна? Не знам. Опитвам се да си пусна музика от телефона. Той работи само с докосвания. Аз също работя само с докосвания. Ще се разберем някак. Пипам, пипам, пипам. Нищо не се случва. Осъзнавам, че не мога да се обадя на никого. Получавам съобщение. Не мога да го прочета. Ако някой ми се обади, не мога да уцеля „Да“ функцията. Паникьосвам се.

??: ?? часа

Добре. Ще легна на дивана. Ще поспя. Съпругът и гостите ми ще са се върнали, когато се събудя. Ще дойдат в 17:00 и в 17:30 той ще ме заведе до курса. По навик се надигам, за да погледна колко е часът на часовника в кухнята. А, да. Не виждам. Хм. Интересно. А как да разбера колко е часът? Как да си наглася аларма за събуждане? Имам нужда от време, за да се приготвя за излизане. Не мога да заспивам значи… Не мога да си позволя да заспя. По дяволите.

??: ?? часа

Домакинствам. Имам скъпи гости и искам всичко да е съвършено. Правя около 20 отсечки от масата до мивката. Нося само по едно нещо в ръка, за да може с другата да опипвам пътя. Най-голямата ми победа е измиването на малка чаша за кафе. Усещам водата, усещам пяната по гъбата, усещам скърцащия от чистота порцелан. Подготвям си подправки, месо, зехтин, съдове, нож. Ядосвам се, че ми отнема половин час, за да направя нещо, което иначе ми струва пет минути. Каквото и да става ще приготвя ребра, ще бъда перфектна дори и в това си безполезно състояние.

??:?? часа

Преди да започна голямото готвене си правя сандвичи. Хляб, сметана, зехтин, сол, черен пипер, сьомга. Смея се, защото по принцип готвя не с точни грамажи, а на око. Сега не мога. Всичко минава през дланите и пръстите ми преди да се разположи незнайно как в чинията.

??:?? часа

Полудявам, че не знам колко е часът. Стоя в абсолютна тъмница и безвремие. Не знам колко е минало, колко остава. Не знам кога ще се приберат моите хора. Не мога да им се обадя. Те не ми звънят. Чувствам се най-самотния човек на земята. Грабвам телефона. Ще пипам наслуки. Който номер оцеля. Някой ще вдигне и ще попитам колко е часът. Дано да позная гласа му. Хм… в телефона ми има номера, на които не искам да звъня. Има хора, които не искам да чувам. Ако попадна на тях? Ако попадна на таксиметровата компания? „Добър ден, колко е часът?“. Потя се от притеснение, страх и неудобство. Започвам да докосвам екрана. Пипам, пипам, пипам. Чувам, че съм набрала някого.

– Ало.
– Ало?
– Кажи, маме?

??:?? часа

Режа ребра. Аз, месото, тъмното и ножа сме. Всяко движение ми е на живот и смърт. Бавно усещам къде е мястото, след това отдръпвам ръката си и режа. За всяко успешно отрязано ребърце, а не пръст, се радвам и се смея като малко дете.
Чувам, че съпругът и приятелите ми се прибират. Не съм била толкова радостна отдавна.

– Миличка… Миличка… Остави ножа.
– Не, не, не! Справям се чудесно! Виж. Половината ги нарязах.
– Остави, моля те… Ние ще сготвим.
– Но аз мога!
– Знам, че можеш. Не е нужно обаче.

16:10 часа

Сложена съм на дивана. Има кой да ми носи неща, да ме пита какво искам, да се грижи за мен. Пред очите ми е тъмно, но в сърцето ми е светло. Смеем се, шегуваме се. Отиват да приготвят вечеря.
Забавляват се на нещо в кухнята. Не го виждам. Не знам какво правят. Не разбирам какво се случва. Не искам да питам, за да не им ставам досадна. Започвам да отказвам помощта им. И сама мога. Усещам се като товар. Като безполезна вещ. Като нещо, което разваля веселбата. По-добре ми беше сама. Искам да ме няма.

16:30 часа

Хората се оказват тихи същества. Ако не говорят или не дрънчат с нещо, не знам, че са около мен. Кой е в стаята? Този звук Калин, Кинга или Борни е? Някой сяда на дивана? Кой? Какво прави? Гледа ли ме? Ако да – сигурно му изглежадм ужасно, не искам да ме вижда така неадекватна. Ако не – как може да не ми обръща внимание? Не знам как да общувам с хора, когато не им чета лицата. Чувствам се нелепа и жалка. Не виждам техните реакции, не знам каква да е моята. Абсолютна загуба на контрол.

16:45 часа

Къпя се. Гладят ме. Обличам се. Гримират ме. Обувам си обувките. Приготвят ми чантата. Обичам ги. Обичат ме.

17:30 часа

– Внимавай, тук има стъпало. Браво. Навън сме.
– По-бавно, моля те. Много е страшно.

Тръгваме двамата към метрото. Пътя го знам наизуст, нищо работа ще е. В момента, в който стъпвам навън, всички звуци на света пронизват главата ми. Тъмница, коли, хора, стъпки, говор, шум, сирени, вятър, удари по метал, кучешки лай, бебешки рев.
След три крачки губя чувството си за ориентация и представата къде се намирам. Стиснала съм съпруга си за ръката. Ужасена съм, че може да ме пусне и да се озова… никъде. Искам да се връщам. Искам да си махна превръзката. Страх ме е. Той ме напътства. Не му вярвам. Дърпам се. Спирам.

– Всичко е наред. Аз съм тук. Нищо няма да ти се случи.

Винаги съм разчитала само на себе си. Сега не мога. Качваме се във влака. Чувам стотици гласове. Мисля си как десетки очи ме гледат и аз не мога да реагирам. Думи се стрелкат около мен, смехове, мрънкане. Не виждам чий са. Впивам се в съпруга си. Единственото човешко същество на земята за мен в този момент. Само на неговия глас мога да вярвам, само неговото докосване има значение.
Пресичаме улици. Имам усещането, че всички превозни средства се врязват в тялото ми. Улиците са забързано, ужасяващо, опасно място.

18:10 часа

Стигаме до курса. Съпругът ми ме оставя в нечий ръце. Някой ме завежда до стол. Някой седи до мен. Някой ми говори нещо. Всички се смеят. Настроението е празнично. Хората са в костюми. Забавляват се, радват се един на друг. Аз не говоря с никого, защото съм… счупена. Не съм като тях. Не съм част от веселбата, няма да знам кой как изглежда днес, няма да участвам в разговорите им. Отхвърлена съм по свой избор. Едни от най-големите ми страхове са, че изпускам неща от живота и този, че никой не ме иска, че не съм част от нещо. Седя в епицентъра на тези страхове и с ужас ги изследвам.
Вдигам ръка, че искам да говоря пред групата. Нечия ръка ме вдига и води на сцената. Стоя срещу 120 човека. Говоря.

20:00 часа

Единственото, което искам е да отида при моите хора, които в момента са на церемония по връчване на награди в Модерен театър. Нищо друго не ме интересува. Платила съм огромна сума за този курс. На него развивам съдбоносни умения. Израствам. Усъвършенствам се. Важен е.
Осъзнавам, че за мен най-значимо е да съм с хората, които обичам. Да съм част от времето им, те да са част от моето. Да виждам лицата им, да споделяме емоции. Хората на курса са прекрасни, но искам при онези, които днес се погрижиха за мен. При онези, за които няма значение колко съм умна или способна. При онези, за които аз съм достатъчна такава, каквато съм.
Има още два часа до края на курса. Няма как да се изнижа. Не виждам нищо. Срам ме е да помоля някого да ме изведе от залата. Започвам да се чувствам като в затвор, капан. Задушавам се. Около мен хората се смеят, радват, разказват невероятни истории за днешните си приключения.

20:20 часа

Почивка. Две мои дружки от курса ме извеждат навън. Махам превръзката. Тъмно е, а очите ми се заслепяват от черната светлина, която нахлува в тях. Опиянено се засилвам към такси. Очите ми сълзят. Виждам размазано. Качвам се в таксито и потеглям към Модерен театър. С едното око не виждам нищо. Винаги съм имала кристално зрение и не съм разбирала какво означава „не виждам добре“, „виждам размазано“. Значи това било… Колко интересно. Започвам да изследвам това усещане. Светлините са размазани. Много са красиви. Като заскрежени. Не виждам букви. Не виждам лица. Изпадам в шок. Аз се счупих сама. Стягам се. Всичко е наред… Ще мине.
Влизам в залата. Единственото, което ме вълнува е да си намеря хората. Залата е пълна. Аз не виждам лица. Не знам как да ги намеря. Един от приятелите ми тъкмо спечелва награда. Виждам само силуета му на сцената. Започвам да плача.

22:20 часа

Все още не виждам с едното око. Фокусирам се върху това, което имам. За разлика отпреди три часа сега се движа сама. Различавам лица. Виждам размазани усмивки. Виждам цветове. Виждам хората, които ме прегръщат и ме обичат. Смеем се заедно. Разговаряме. Мога да ги докосна, където поискам. Паля си цигарата сама и виждам колко е часът.

1491759_10151942870473952_2051623544_n

2 мнения за “8 часа тъмно

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s