Преждата, ножицата и ципа

…или как от едно искане се раждат три истории с три броя щастлив край.

Срещам се с приятелка за обяд. Тя ми е много любима и много бременна. Обсъждаме си безброй интересни неща. Споменава, че в шестия месец вече започва да се изморява по-лесно. Няколко теми по-късно ме пита:

– Ти намери ли магазин за прежди? Нали търсеше преди време.
– Не успях.
– Искам да купя за малкия бяла и червена прежда, за да си направи сам мартеничките тази година. На ул. Христо Белчев май имало такъв магазин.
– Хм… Струва ми се, че в края на Графа съм мярвала. На връщане минавам оттам, ще проверя и ще ти кажа.

Излъгах я. Пътят ми беше в съвсем друга посока. Обаче много исках да я улесня в намирането на прежда и да не се натоварва. Енергията, която щеше да инвестира в обикаляне, можеше да запази за четене на книга или игра с малкия след работа. Тя, разбира се, ми каза един-два пъти “О-о-о, не се занимавай”. Убедих я, че и без това минавам оттам.

Намерих магазина. Обадих ѝ се, че продават разкошни бели и червени прежди. По-късно се оказа се, че ходила до Белчев и такъв магазин там изобщо нямало. Благодарение на моето “минавам оттам” синът и ще усуква мартенички още днес.

photo

 

Докато бях в магазина за прежди видях, че продават ножици. Преди няколко месеца мистериозно изгубих единствената такава вкъщи. Все забравям да купя. Два-три пъти седмично разни битовизми ме подсещат за липсата ѝ. Справям се с кухненски ножове, зъби, нокторезачки, късане и все си не ми е спешно да си взема нова ножица.

Решавам да спра кълцащите си импровизации и да купя една. На висок стелаж съзирам най-великолепната ножица в света! Изцяло желязна, красива, семпла. Такава, която един ден внуците ми ще ползват и ще казват “На баба беше”. Също като дървената лъжица на прабаба ми. Три поколения жени са създавали храна с нея и в момента аз имам честта да я ползвам. Въодушевено купувам ножицата. Благодарение на искането на моята приятелка за прежда сега имам с какво да режа до края на живота си.

10 минути по-късно чакам влак в метростанцията. Държа ножицата, възхвалявам нейната хубост и режа въздуха на тънки ленти. Помислям си, че охраната ще дойде да ми направи забележка за размахването на хладно оръжие на обществено място. Освен красива тя е и доста остра.

– Прощавайте, може ли ножицата за малко? – пита женски глас из отляво, в секундата, в която се чудя, дали публичното ми възхищение е удачно. – Едни конци са ми се заплели в ципа и не мога да го закопчая.
– Ама разбира се… Заповядайте.

Клъц, клъц.

– Готово! Много Ви благодаря. Преди малко излязох от вкъщи и конците се запънаха в ципа. Ужас. Нямам нито ножица, нито запалка. То със запалка нямаше как да стане всъщност. Днес ще обикалям много и щях да умра от студ. И изведнъж… Ви виждам до мен… да си играете с ножица…

Изчакахме влака с непознатата дама, заливайки се от смях, все едно се познвахме от години. Благодарение на едно искане за прежда и едно “минавам оттам”.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s