Очарователен парадокс

През последните осем години аз и съпругът ми сме доволно влюбени един в друг. Основната ни семейна цел е да живеем радостно и щастливо. Получава ни се, понеже и двамата го искаме, и двамата влагаме време и енергия в тази идея.

Независимо от хармоничния микроклимат, в който растем като семейство, аз съм жена, а той е мъж. Аз се сърдя. Той се изнервя, когато се сърдя. Аз се сърдя, когато той се изнервя, че се сърдя. Понякога танцуваме в този ритъм кратко, понякога продължително. Веднъж доводите ми за мръщене са важни, друг път – безсмислени.

Сърденето е най-древният женски комуникационен инструмент, който владея. Открила съм мощта му още като малка. Бърз и удобен начин за привличане на внимание и получаване на неща. С времето съм обогатила неговия инструментариум: мръщене, мълчание, натякване, дуднене, намилане, цупене, мусене, забележки, дразнене, нервиране. Волно и неволно съм се развила и в тънкостите по прилагането му – уцелване на момент, сила, обхват, времетраене. Понякога го извършвам като таен ритуал – толкова скришно, че никой не разбира. Събирам се с други, посветени в това изкуството. Споделям тайнството с всички, освен с онези, към които е насочено. Този метод на общуване притежава потенциал да печели от битови спорове до професионални казуси, от ежедневни теми до големи житейски битки. Уж. Всички жени, които познавам, са отдадени жрици и практици на тази древна техника.

Преди месец, в следствие на мое сърдене, избухнах от дреболия. Произведох впечатляващи грозотии. Реакцията беше толкова верижна, че покоси няколко човека. И, о…! Ужас…! Не получих нищо в замяна… Стоях си насред опустошени взаимоотношения с празни ръце… Сърденето ме предаде.

Зароди се съмнение в ефективността на 30-годишната ми цупеща експертиза. Поднесох няколко извинения. Не бяха достатъчни.

Шокирана от провала на метода, реших да се разсърдя на сърденето. Обещах си да не се сърдя на съпруга си един месец. Той е най-честият получател на палитрата ми от настроения. Ако с него успея – значи бих съумяла да извърша несърдене към всеки. Трийсет дена без мрънкане. Седемстотин и двайсет часа без изнервяне.

Подобно начинание е прекалено мащабно за плещите на сама жена. Получих подкрепа от приятелка.

Аз: Измислих го! Хайде да не се сърдим на мъжете си за един месец! Каквото и да се случи, ще сме спокойни…
Тя: Да! Аз така или иначе се опитвам вече от няколко месеца и не успявам. Сега ще пробвам по-усърдно!
Аз: От днес до 3 май!!! Няма да им се сърдим, цупим…
Тя: Да!
Аз: И пред тях, и зад гърбовете им. Искрено несърдене!
Тя: Олеее, и зад гърбовете им да не се сърдим?!  Майко мила…Това вече е брутално.
Аз: Да. Иначе ще се самонавиваме една друга и все едно нищо не правим.
Тя: Ужас! Ха-ха-ха! Да, добре…Един месец!… ОК… Боже Господи! Ей сега ще ни се разкаже играта! Това е едно от най-страшните неща, на които съм се съгласявала някога!

И така, с моята приятелка поехме на експедиция към Страната на несърденето. Най-абсурдното беше, че след първоначалния ентусиазъм и добри намерения, нито една от нас не си представяше, че това изобщо е осъществимо. Коментарите от други жени, които получих за решението си, бяха:

“Само от идеята да не мрънкам един месец ме заболява главата. Мога да почна с една седмица, ама ми се струва, че няма да я устискам.“

“Мрънкането и забележките… Не знам дали и един ден е възможно. А нещо като не ти харесва в това, което той прави, какво правиш?”

Хм…всички жени искаме за щастливи и безоблачни отношения, а същевременно не си ги представяме като възможни. Очарователен парадокс.

Първите два дни беше лесно. Чевръсто се извисявах над обичайните организационни и битови неща, които ме разцупват. Забелязах, че за част от тях по навик включвам на автоматичен “мрън режим”. Задейства се още преди да оценя ситуацията и нейните обстоятелства. Чувството за хумор се оказа по-продуктивният подход. Хем си споделям какво не ми харесва, хем минава весело и си продължаваме с щастливеенето. Нещата се развиваха добре. Повярвах, че живот без сърдене е постижим.

На третия ден, обаче, увереността ми се изпари. Появи се изкусителен повод за сърдене. Не успях да се свържа 4–5 часа със съпруга си по телефона. Имахме уговорка да вършим нещо. Звънях му около 10 пъти. Изнервих се. Къде е? Защо не се обажда? Как да съм спокойна? Как да не се разсърдя сега? Минута след минута, лютата Ламя в мен ставаше все по-силна. Предвкусвах краха и обреченоста на светлата си мисия.

Повратният въпрос беше: “Какво стои зад сърденето и гнева ми?”. Изведнъж ме заболя. Ядът и раздразнението бяха най-отгоре в куфара ми с чувства и емоции. Когато стане нещо – грабвам и ги обличам. Когато поразрових, намерих страх. Бях уплашена. Не знаех къде е, не знаех защо не ми се обажда. Представях си го умрял, в болница или размазан на пътя. Беше по-лесно да се ядосвам на идеята, че е разсеян, че е безотговорен, че е забравил за уговорката. Вариантът със смъртта или потрошаването му беше непоносим, болезнен, най-страшното нещо на света.

Всъщност единственото, което исках е да знам, че е жив. След като се обадих на половината ни приятели, за да разбера дали не е с тях, се предадох и зачаках. Обади ми се. Вдигнах със щастливо-притеснен глас. Нещо спешно се е случило с негов приятел и отишъл да помога. Усети, че съм се тревожила.

Той: Извинявай, че съм те разтревожил.
Аз: Всичко е наред, радвам се, че си добре.

Разговорът нямаше да протече така, ако бях започнала разговора с “Как може…?!”

Няколко дни по-късно му споделих за обещанието си. Също, както при дамите, и той не можеше да си представи как жена няма да се сърди, мрънка, дудне. Мъжете искат спокойствие вкъщи, а не вярват, че това е възможно. Очарователен парадокс.

Той: Да, бе? Наистина ли? Каквото и да правя няма да ми се сърдиш?
Аз: Да.
Той: Сериозно? Ще си правя каквото си искам и няма да се дразниш?
Аз: Да.
Той: Ха-ха-ха! Жестоко! Сега вече ще можеш да ме разбереш! Колко ще ни е хубаво!

За пръв път видях човек, искрящ от чувство за тотално безсмъртие и свобода. До края на месеца се забавлявахме неописуемо. Жонглирахме с всички взривоопасни теми, поведения, постъпки. Някои от тях аз преоткрих и приех като хубави. От други той се отказа. Реши, че щом не ме усмихват, не му вършат работа. Най-изненадващото беше, че започна да прави неща, за които преди това аз съм го ръчкала. В следствие на имунитета си срещу сърденето, той се занимаваше с тях, просто защото му е кеф.

В част от докачливите моменти се овладявах с хумор. Веднъж, си изкарах емоциите на едно пране. Останах доволна и горда, защото по принцип не съм опитна в конструктивното изразяване на отрицателни чувства. Имаше случай, в който просто се разплаках. Усетих, че се изнервям на някаква негова постъпка. Всъщност ми беше тъжно и болно за съвсем друго нещо. Тема, която няма нищо общо с него. Разплаках се спокойно. Поговорихме спокойно. Помогна ми да намеря решение.

Да се ядосвам на хората, които най-много обичам, се оказа най-лесния и заучен начин да си изразя чувствата. По-лесно е да се сърдя. По-лесно е да мрънкам. По-лесно е да се мръщя. Уча се да съм искрено тъжна, спокойно уплашена, откровено огорчена. Очарователен парадокс.

Реклама