Неделя вечер. Отивам до магазина. Виждам човек, седнал на тротоара. Надвесен е над канал, в който капе кръв от лицето му. Първият ми инстинкт е да замръзна. Следващият е да го заобиколя. Не знам какво се е случило. Опасен ли е? От какво е ранен? Кръвта е много. Виждам колело до него. Някак си решавам, че щом има велосипед, значи няма пистолет.
Приближавам се. Той говори по телефона. Поглежда ме. Втрещявам се от разреза под едното му око. Кръв навсякъде. Изглежда чудовищно. Обяснява на някого какво се е случило. Изчаквам учтиво да приключи с разговора си.
– Така… Аз сега какво мога да направя за Вас?
– Спокойно, всичко е наред. Аз съм лекар.
– Това е чудесно. Кажете как да Ви помогна? Линейка извикахте ли?
– Не се притеснявайте. Обадих се на брат си. Той идва. Аз съм лекар. Извинявйте, сигурно не изглеждам добре.
– Изглеждате безобразно. От какво имате нужда?
– От нищо, не се притеснявайте. Всичко е наред. Поднесе ми колелото. Салфетка ако имате…Да се забърша, понеже сигурно изглеждам страшно.
– Нямам, но сега ще намеря.
– Моля Ви се, не се притеснявайте, не искам да Ви занимавам. Аз съм лекар. Травматолог съм.
Обаждам се на съпруга си да грабва марли, бинтове, йод, вода, ракия и за каквото се сетя, че има вкъщи, и да ги донесе.
– Моля Ви се, не го занимавайте. Всичко е наред.
Думите, които говори ми се струват абсурдни. Гледа ме успокояващо, а същевременно дупката на окото му е разразяна до бузата. Носът му е крив, по челото и главата му имат процепи. И от всички места се лее кръв. Единственото, което ми се върти в главата е “Гергана, дръж се. Гледаш “Викинги”, гледаш “Игри на тронове”, лекарски сериали. Виждала си такива неща. А и той е лекар“.
Минават мъж и жена.
– Какво става? Извикахте ли линейка?
– Не, всичко е наред. Аз съм лекар. Брат ми идва насам.
– Ама… господине, и аз съм лекар. Имате спешна нужда от преглед, промиване, зашиване. Да ви закараме?
– Не, спокойно. Знам какво да направя. Няма нужда, благодаря Ви.
Тръгват си. Идва друг човек.
– От колко време чакате за линейка? Болницата е близо. Би трябвало бързо да дойде.
– Той е лекар. Обадил се е на брат си, който пътува насам.
– Не се притеснявайте, господине. Искам да отида в моята болница. Знам какво ми е. Колегите ще ме оправят. Салфетки дали имате?
– Отивам да донеса.
– Не, не. Не се притеснявайте. Извинявайте, че изглеждам така. Сигурно е страшно.
Мъжът тича за салфетки. Стърча безполезно и шокирано до бликащия лекар и не знам какво да направя. Той хубаво е лекар, ама главата му е на пихтия и не знам доколко е в час. Решавам, че разговор би го държал в съзнание, кондиция или нещо подобно.
– Какво стана?
– Пътувам всеки ден по този маршрут. Скиор съм, планинар съм. Колелото ми поднесе. Ударих си главата в тротоара. Очилата ми се счупиха и ми разрязаха бузата. Даже паднаха в канавката. Shit happens, днес не ми е ден явно. Моля Ви се, много сте мила, но сигурно имате по-хубави неща да правите. Не се занимавайте с мен. Ох. Носът ми е счупен. Не съм суетен, ама колегите ще държат да го наместят. Страшно боли. Прехапах си устната. Разкъсана е, но поне зъбите са ми здрави. Благодаря Ви за вниманието. Не се занимавайте с мен. Аз съм лекар. Сигурно имате други неща да правите.
– Вижте какво, аз няма да се отделя от Вас, докато брат Ви не дойде.
– Ама няма нужда. Аз съм лекар.
Съпругът ми се появява с марли, памуци, вода. В същото време една кола спира до нас. Мъжът и жената от преди малко. Отишли до аптеката и те носят разни материали.
– Да ви превържа поне?
– Няма нужда. Ще се оправя сам. Аз съм лекар. Поне окото да скрия, че брат ми като ме види ще си изкара акъла.
Започва да попива кръвта от лицето си. Докато се превързва и се движи, тя пръска навсякъде – по мен, по спрялата кола, по пазарската ми чанта, оставена на земята. За пореден път си представям, че това е просто като герой от филм, за да не припадна.
– Искате ли да пиете вода?
– Не, много сте мила, всичко е наред.
– Да Ви полея, за да си измиете ръцете?
– Може. Поне да не изглеждам страшно. Аз съм свикнал да виждам такива неща, но Вие може би не.
– За пръв път ми е.
Мъжът и жената си тръгват. Съпругът ми отива да донесе сапун. Появява се третият човек, който носи салфетки. Докато му мием ръцете, лекарят продължава да ни гони. Не успява.
– Да си разменим телефоните? Толкова сте мили. Искам да ви се отплатя. Аз съм лекар. Дано да не ви се налага, ама мога да помогна.
– Фокусирайте се върху себе си и не се притеснявайте за нас.
– Shit happens. Днес не ми е ден. Очилата ми се счупиха и ми срязаха лицето. Паднаха в канала.
Плаша се още повече. Лекарят говори едно и също и не знам това сигнал за какво е. Гледаме се с другия наблюдател и се чудим какво да правим. Лекарят запалва цигара.
– И да знаете, рани не се почистват с памук, понеже остават власинки.
Започвам да губя самообладание. Шокирана съм от кръвта, от раните му, от грижата му за нас, от нашето безсилие към него.
– Много сте мили, но сигурно имате по-приятни неща да првите. Извинявайте, че изглеждам така. Сигруно е страшно.
– Ужасяващо е.
– Аз съм свикнал. Аз съм лекар. А, брат ми пристига. Как изглеждам? Сигурно е страшно. Благодаря Ви за марлите и бинта. Поне малко да се оправя, че той много се плаши от тези неща.
До кървавия тротоар спира кола. Излиза мъж със същото изражение като моето и на колегата-наблюдател. Лекарят започва да го успокоява.
– Благодаря ви, много сте мили. Не си разменихме телефоните. Вие тук живеете, нали? Ще можем да се срещнем отново, за да ви се отблагодаря, нали? Аз съм лекар.
и-действам 