Запрятям ръкави тази сутрин, за да си приготвя емоционална зимнина. Личната ми реколта от лято 2016 е изумително изобилна и богата. Искам да си консервирам моментите, усещанията, чувствата, спомените. Да си скътам всички феноменални случки, които ме сполетяха. Да ги сложа в буркани, за да запазя аромата им и да ги ползвам през идните студени дни. Толкова време и усилия съм отделила за някои от тях, за да ги заимам, че ми се струва разумно да ги ползвам възможно най-дълго.
Представям си ги подредени чинно в емоционално-душевната ми маза: бурета с “Разговори”, “Песни”, “Преживявания“, “Открития”; трилитрови буркани с , “Дързости”, “Надскачания”, “Моменти, спряли дъха ми”, “Гледки”; бутилки с “Щастливи сълзи”, “Най-после изплакани сълзи”, “Смешки”; мънички сладкарски бурканчета с “Абсурди”, “Вдъхновения”,“Зараснали рани”, “Илачи”, “Постижения”.
Започвам да описвам най-прясното си преживяване – Иракли. Нещо не върви. Всяко изречение ми се струва тъпо. Не успявам да пресъздам пулса му, да чуя вълните. Уж имам всичките съставки. Добавям сол, слагам аспирин. Разбърквам сместа. Чета я после и има нелеп вкус. Оставям я настрана, захващам се с приготвянето на друго приключение. В момента, в който го измия и тръгна да го режа на части, за да влязе във въображамите буркани – то изгнива. Инат съм, посягам към следващата тема. Тъкмо съм събрала всички необходими продукти, написала съм няколко страници, слагам забърканото на огъня и дозата се пресича.
Сещам се за подхода си към храната на Иракли. Това, което не изяждах през деня или се разваляше, или дивите прасета пируваха с него нощем. По-безсилна да запазя насъщния не съм се чувствала никога. Лягам и на другия ден не знам дали ще имам какво да ям. Пробвах всякакви хитрини. В крайна сметка природата и условията победиха. Ядеш докато имаш. Ако изчезне – винаги те намира добра душа да ти даде филия хляб или потегляш на едночасово пътешествие за нова храна.
Обречен ще се окаже моят стремеж да си имам консервирани моменти за бъдещо ползване, за да преживея до следващото жарко слънце. През изминалите месеци свикнах на гурме душевна кухня. Не си представям да се задоволявам с трохи. Затова е добре да се захващам с измисляне на начини как да изкарам емоционалната си прехрана в есенно-зимни условия.
Ще ми се наложи да карам на пресни чувства, свежи вдъхновения, да си открия нови моменти, спиращи дъха. Което от една страна означава ново вървене, нови действия, нови усилия с неясен резултат. А зимният студ не е като летния бриз. От друга страна нямам търпение да потегля към новите сезони. Защото лято 2016 ме научи на едно нещо: “Всичко те намира“. Стига да помолиш. И това няма нужда да го слагам в буркан, понеже се е сраснало във всяка моя клетка. Сега знам за каква храна съм гладна, какво търся и как да помоля.
и-действам 