Няма да плачеш

– Няма да плачеш.
– Ще правя каквото си искам.
– Няма да плачеш.

***
Напоследък се боря за правото си за недобруване. Виртуозна съм в това да ми е хубаво. Некадърно се провалям да ми е зле на спокойствие. Да ми е тъжно, да ми е болно по всякакви въпроси, които имат значение за мен: за раздели, за загуби, за смърт, за провали, за рани, за страхове, за притеснения или просто за жълтото по листата на дърветата. Уви, тези ми емоции не са удобни за околните. Внасят грижи, смут, понякога паника, понякога скандали. В моментите, в които съм си позволявала да ме боли пред някого или не съм успявала да се овладея, са се получавали следните ситуации:

***
– Какво става?
– Тъпо ми е.
– Гледай по-позитивно на нещата.

***
– Защо плачеш?
– Боли ме.
– Успокой се. Всичко ще е наред.

***
– Защо плачеш?
– Гадно ми е.
– Няма смисъл.

***
– Как си?
– Тъжно ми е.
– Бъди тъжна по-късно. Не сега. 

***
– Защо ми ревеш сега?
– Мъчно ми е.
– Значи си слаба.

***
– И на мен ми е гадно, ама не рева.

***
– Я се стегни.

***
– Дръж се като голям човек.

***
– И като плачеш какво ще се промени?

Знам, че диалозите се случват с най-голяма любов и грижа от страна на волните или неволни получатели на моите емоции. Желанието е да съм добре. Или поне да не съм недобре. Понякога се е получавало дори.

***
С времето възхитително задобрях в доброто си настроение през повечето време. Машина. Мажоретка. Клоун. Веднъж ме попитаха “Ти май само happy end-ове имаш, а?”. Вярвах, че весело=добро, тъжно=лошо. Че няма никакъв градивен смисъл, да ми е мъчно. Губене на време, енергия, ресурси. Особено пред хора. И като плача какво ще променя?

Всъщност ще променя себе си. Да съм „всичко е наред, каквото и да става“ извращава отношенията ми със самата мен. То си е шизофрения отвътре да кървиш, а отвън да грееш. Лъжа себе си, лъжа околните. А рано или късно истината избухва в шокиращи форми.

***
Преживях един период, в който около мен умряха повече хора за единица време, отколото имах капацитет да асимилирам. Не ми се получи да произведа сълзите, които бях насъбрала. Имаше работа да се върши, “това е животът”, “на едно по-добро място е”, “животът продължава” и т.н. Тогава ми попадна изречение, че когато човек плаче, душата му си взимала душ.

Ще ми се просто всички да умеем да се къпем, когато имаме нужда. И да мога спокойно да си взема бърз душ в обществената баня, ако ми се налага.

 

Илюстрация: Десислава Найденова