
Brian Rea
Здравейте, дами. Споделих в групата преди време за хотелските си неволи около хигиената и бебето. Част от вас ми дадоха обратна връзка, че прекалено се вманиачавам по темата, с което съм абсолютно съгласна. Въпреки фобията и ужасиите, които кипят в главата ми, оставям детето да пълзи, пипа и ближе навсякъде. Засега отделям личните си филми от реалността и търся начини да продължавам да го правя. Затова написах онзи пост. Вашият споделен опит и съвети ми помогнаха много.
Получих един коментар, който доста ме развълнува и е поводът за следващите редове: “Чак ми става жал за детето. Ще го съсипете”.
“Нямаш цялата информация”
Скъпа приятелка ми каза това заради нещо, която тя направи спрямо мен. Постъпката ѝ приех като предателство. Осъждах я, обвинявах я. Когато след време се успокоих, тя ми разказа предисторията на действията си. Въпреки перипетиите, които ѝ се бяха случили, тя всъщност е направила всичко възможно да е коректна спрямо мен. Беше дала най-доброто от себе си, но същевременно действията ѝ ме нараниха дълбоко. Аз бях права в моята гледна точка, тя беше права в нейната. Ако имах цялата информация в онзи най-бурен момент, щях да реагирам по-меко и нямаше да изгубим няколко месеца от нашето приятелство.
“Нямаш цялата информация”
Повтарям си тези думи, когато се уловя, че гласно или мълчаливо осъждам и критикувам човек за нещо. Подсещам се, че никога нямам пълната картина защо някой действа еди-как си и говори еди-що си. Казвам си ги, като мисля, че аз съм по-права и по-веща от някого. Въртя си ги в главата като мантра, когато изпадам в арогантност, че аз пò знам от друг за решения на проблеми, свързани с неговия живот.
“Нямаш цялата информация”
Понякога се държим се като онези непознати баби и лели, които ни замерят с груби забележки и съвети по улиците. Тук редовно се оплакваме от тях, а правим абсолютно същото. Особено, докато общуваме помежду си в онлайн групи. Поправяме, назидаваме и се съдим една друга. Често неволно, но понякога съвсем нарочно дори се нападаме. И колкото и “Не ме интересуват хорските приказки”, “Хич не ми пука” и “Да си говорят каквото си искат”, думите имат силата да нараняват или окриляват, да прекършват или окуражават, да провокират агресия или удоволствие. Казаното почти винаги предизвиква реакция, оставя отпечатък. Думите докосват, погалват или шамаросват.
В нашата група ние сме информирани коя каква количка е купила и колко пъти дневно ака детето ѝ. Наясно сме коя какво слага в попарата сутрин и коя марка перилен препарат използва. Но голямата картина не знаем – кой как живее, през какво е минал, какво му причинява болка и кеф. Представа нямаме коя какво може и в какво вярва, какво я вълнува и наранява, в какво е успешна и в какво се проваля. Не знаем онези истории, които са ни белязали и тези, в които участваме в момента.
Кой как гледа, обгрижва и възпитава децата си е резултат от милион неща. Раждаме се във всевъзможни условия, с различни съдби, житейски подаръци и загуби. В групата си говорим за обиколници, пробиотици и буйки, но това не е всичко около което се върти светът ни, макар и така да го усещаме понякога. Не е цялата ни картина. Не сме целите ние. Всяка от нас носи своята по-голяма история, страхове и безстрашия, лудости и нормалности, скърби и щастие. Личните нападки, обиди и дамгосване заради решения относно кърмене, витамин Д и клечки за уши ми изглеждат абсурдни, при положение че… ние като личности грам не се познаваме.
Не знаем. Нищо не знаем за по-голямата картина на жената, чиято профилна снимка изкача от време на време на екрана ни. Не знаем, че някоя е била сексуално малтретирана от брат си като малка. Не знаем, че мъжът на друга е бил диагностициран с множествена склероза онзи ден. Не знаем, че трета е преживяла опит за убийство от сестра си. Не знаем, че четвърта е загубила баща си преди месец. Не знаем, че пета е била изнасилвана от дядо си. Не знаем, че шеста се грижи за психичноболната си майка. Не знаем, че седма е пребивана от съпруга си. Не знаем, че осма е правила няколко опита за самоубийство. Не знаем, че девета е преживяла сексуално насилие от съсед. Не знаем, че на десета брат ѝ е умрял. Не знаем, че на единайста мъжът ѝ е убит. Не знаем, че дванайста е правила шест аборта. Не знаем, че тринайста е израстнала в дом за сираци. 922 жени има засега в нашата група. 922 живота, за които нищо не знаем.
Сред изброените истински примери е откъс и от моя личен разказ. За съжаление немалко от вас ще припознаят себе си или свои близки в същите, подобни или още по-жестоки преживявания. Други от вас вероятно имат по-милостиви съдби, но неминуемо също носят рани и белези от настояще, близко или далечно минало. Независимо от произхода, болката в сърцевината си е една и съща – постоянно или от време на време ни измъчва, обърква, разгневява, чувстваме се безсилни и загубени. Може би ви се е случвало да правите нещо и да си казвате “Знам, че не трябва, обаче не мога да се спра” или “Не искам повече, но няма какво да направя”. За съжаление понякога дори спрямо децата си ние сме безпомощни срещу безумните ни реакции и поведения, захранени от знайни и незнайни болки.
“Нямаш цялата информация”
Отглеждането на деца не е логично начинание. Толкова много чувства и емоции гъмжат в тая работа, че на моменти се давя в тях. Любов, вълнение и радост в необятни размери ежедневно бушуват редом до чудовищно големи страх, притеснение и ужас. Нежност, съчувствие, гордост, изненада и надежда вилнеят наравно със срам, вина, гняв, отвращение, презрение. Нерядко в този тюрлюгювеч от състояния е непосилно да се вземат разумни решения. Когато към тази емоционална бъркотия са добавени и някаква житейска рана, настоящо предизвикателство и вкоренено убеждение, то може безкрайно да размахваме поучителен пръст, да цитираме препоръки на авторитети до посиняване и пак няма да има довод, който да убеди майка, че извършва нещо “грешно”. И това не я прави лош родител, а човек с преживявания, за които ние и СЗО нямаме никаква представа.
Не е достатъчно да знаеш, че цигарите убиват, за да спреш да пушиш около бебето си. Не е достатъчно да ти казват, че биенето на дете е лошо, за да не го правиш. Не е достатъчно да разбираш, че е важно да си спокоен, за да не се държиш истерично. Не е достатъчно да си информиран, че сладкото е вредно, за да не даваш сутрин, обед и вечер. Понякога въобще не е въпрос на “Предпочита да си жули кафенца”, “Гледа все да ѝ е лесно” и “Не ѝ се занимава”. Други неща се случили и се случват, за да се извършват подобни “грехове”. Оплюваме майка, която дава антибиотик заради кихане? Възможно е да е загубила първото си дете и да се плаши до смърт от всичко. Разпъваме жена на кръст, защото удря дъщеря си? Може би получава паник атаки и не знае как да се владее. Подиграваме се на майка, която пише неграмотно? Може би не е внимала в час, защото са се гаврили с нея в училище. Всякакви истории са възможни. Най-различни причини съществуват освен машиналните “Мързи я”, “Ужасна е”, “Проста е”.
“Нямаш цялата информация”
Никога не съм била по-наблюдавана, обсъждана и оценявана през живота си, отколкото сега. Откакто забременях и родих, целият свят проима мнение за най-личните неща в моя живот – тялото и детето ми. От семейството ми до касиерката в магазина. От приятели до непознати в парка. Сигурна съм, че при много от вас също е така. Случайни и неслучайни хора размятат непоискани съвети и коментари как е най-добре да се грижите за вашите деца. Обсипват ви с наставления, препоръки и критики. Някои от тях го правят от обич и грижа, други от най-добри намерения, трети от възмущение, а има и такива, за които представа нямам защо се месят.
Като че ли обаче, най-свирепите ни съдници са жените като нас – другите майки. Кога от желание да помогнем, кога от амбиция да се изтъкнем, кога от скука, ние най-често подхождаме към останалите като към деца – поучаваме ги, порицаваме ги, наказваме ги, но пропускаме частта с разбирането, съчувствието и търпението. Изказвания от типа на “Ще си съсипеш детето”, “Как може да си толкова безотговорна”, “Горкото дете с такава майка”, “Ти деца не трябва да имаш” са безпощадни и за мен те са проява на насилие. Подобни думи не помагат, не променят дадено поведение, не са градивни. Те само нараняват и добавят още горчивина към онази лична болка на отсрещния, за която никоя от нас не знае.
Всяка майка прави най-доброто, на което е способна за децата си. То има различни проявления и е обидно да разговаряме с нея все едно нашето “най-добро” е най-вярно, най-важно… най-задължително. Ако жена има биполярно разстройство, за нея би било постижение детето ѝ просто да е живо и едва ли има значение, дали е бебеносела. Ако майка се грижи и за двама раково болни, надали ще отделя ежедневно часове в развиване на фината моторика на дъщеря си. Ако пък раждането ѝ е отключило депресия и е върнало самоубийствените ѝ мисли, някоя жена може да е неспособна да прегръща сина си толква, колкото се препоръчва от еди-кой си.
Без значение от причините, поради които майка прави или не прави нещо, изначално тя действа с най-доброто възможно намерение. Доколкото има сили. Доколкото знае. Доколкото може. В абсолютен унисон и правота спрямо нейната лична история и ситуация. Дори и отстрани да изглеждат недостатъчни, грешни или вредни, всяка от нас полага чутовни усилия, за да отгледа детето си.
“Нямаш цялата информация”
Съществува разбиране, че е вездесъща добродетел да казваме непрекъснато какво мислим, да сме откровени и директни. Това понякога придобива крайни и жестоки измерения, най-вече онлайн. Ако бебето ми не се е отлепило от мен цял ден, аз се изнервя, помисля си, че в момента не мога да го гледам повече и ме изтощава, да бъда ли откровена с него? Да му изкрещя ли “Не те понасям”? Ако приятел подари играчка на малкия и според мен тя е ужасна, нужно ли е да бъда пряма? Да му кажа ли “Отвратителна е”? Ако ненавиждам новата прическа на мъжа си, да му мрънкам ли “Грозен си”, всеки път, когато го погледна?
Любимият ми аргумент, с който понякога майките гордо обясняват грубите си думи е “Не мога да бъда лицемерна”. Можете. Бъдете. Да не оскърбите някого лично е специфична проява на лицемерие, която се нарича “уважение”. Да сте двулични, когато на рожден ден храната ви се струва отблъскваща, означава да сте мили към домакините, които са се постарали да ви е хубаво. Да премълчите пред бабите си, че ви дразнят, след като за хиляден път повтарят едно и също, е проява на почит към годините и грижите им към вас. Да спестите на най-добрата ви приятелка, че не харесвате детето ѝ, е уважение към нея и отношенията ви.
Когато трябва да избирам между това да съм откровена и да не обидя лично някого, правя всичко по силите си да избера второто. Ако пък проблемът, който виждам в отсрещния, ми е толкова важен, че искам промяна, тогава полагам усилия да бъда чута. Много обичам онази умна мисъл, която казва, че истината трябва да се подава като палто на скъп гост, а не да се хвърля като мокър парцал в лицето. Такова поднасяне на откровеност изисква усилия, търпение, разбиране, съчувствие. По-времеемко е, но шансовете да получа желания резултат са в пъти по-големи, отколкото ако просто съм честна и изкрещя “Ама, ей, мърло” на майката, която хвърля боклуци извън кошчето на детската площадка.
Ако след всичко прочетено, мислите че съм превзета, нагла, тъпа, отвратителна, побъркана, инфантилна или нещо подобно, умолявам ви – не бъдете искрени с мен. Споделете възмущението си с мъжете ви. Подигравайте ми се с приятели. Обиждайте ме пред съседите си. Тук натиснете гневния емотикон. Пред мен коментирайте мнението, а не личността ми. Кажете ми, че не сте съгласни с него, че мразите написаното, че съм ви загубила времето.
Но моля ви… към мен бъдете лицемерни. Не ме наранявайте с думи. Не добавяйте болка към личните ми история и ситуация, за които нямате цялата информация. Не обиждайте мен и детето ми.