Нямаш цялата информация

Brian Rea

Здравейте, дами. Споделих в групата преди време за хотелските си неволи около хигиената и бебето. Част от вас ми дадоха обратна връзка, че прекалено се вманиачавам по темата, с което съм абсолютно съгласна. Въпреки фобията и ужасиите, които кипят в главата ми, оставям детето да пълзи, пипа и ближе навсякъде. Засега отделям личните си филми от реалността и търся начини да продължавам да го правя. Затова написах онзи пост. Вашият споделен опит и съвети ми помогнаха много.

Получих един коментар, който доста ме развълнува и е поводът за следващите редове: “Чак ми става жал за детето. Ще го съсипете”. 

“Нямаш цялата информация” 

Скъпа приятелка ми каза това заради нещо, която тя направи спрямо мен. Постъпката ѝ приех като предателство. Осъждах я, обвинявах я. Когато след време се успокоих, тя ми разказа предисторията на действията си. Въпреки перипетиите, които ѝ се бяха случили, тя всъщност е направила всичко възможно да е коректна спрямо мен. Беше дала най-доброто от себе си, но същевременно действията ѝ ме нараниха дълбоко. Аз бях права в моята гледна точка, тя беше права в нейната. Ако имах цялата информация в онзи най-бурен момент, щях да реагирам по-меко и нямаше да изгубим няколко месеца от нашето приятелство.

“Нямаш цялата информация” 

Повтарям си тези думи, когато се уловя, че гласно или мълчаливо осъждам и критикувам човек за нещо. Подсещам се, че никога нямам пълната картина защо някой действа еди-как си и говори еди-що си. Казвам си ги, като мисля, че аз съм по-права и по-веща от някого. Въртя си ги в главата като мантра, когато изпадам в арогантност, че аз пò знам от друг за решения на проблеми, свързани с неговия живот.

“Нямаш цялата информация”

 Понякога се държим се като онези непознати баби и лели, които ни замерят с груби забележки и съвети по улиците. Тук редовно се оплакваме от тях, а правим абсолютно същото. Особено, докато общуваме помежду си в онлайн групи. Поправяме, назидаваме и се съдим една друга. Често неволно, но понякога съвсем нарочно дори се нападаме. И колкото и “Не ме интересуват хорските приказки”, “Хич не ми пука” и “Да си говорят каквото си искат”, думите имат силата да нараняват или окриляват, да прекършват или окуражават, да провокират агресия или удоволствие. Казаното почти винаги предизвиква реакция, оставя отпечатък. Думите докосват, погалват или шамаросват.

В нашата група ние сме информирани коя каква количка е купила и колко пъти дневно ака детето ѝ. Наясно сме коя какво слага в попарата сутрин и коя марка перилен препарат използва. Но голямата картина не знаем – кой как живее, през какво е минал, какво му причинява болка и кеф. Представа нямаме коя какво може и в какво вярва, какво я вълнува и наранява, в какво е успешна и в какво се проваля. Не знаем онези истории, които са ни белязали и тези, в които участваме в момента.

Кой как гледа, обгрижва и възпитава децата си е резултат от милион неща. Раждаме се във всевъзможни условия, с различни съдби, житейски подаръци и загуби. В групата си говорим за обиколници, пробиотици и буйки, но това не е всичко около което се върти светът ни, макар и така да го усещаме понякога. Не е цялата ни картина. Не сме целите ние. Всяка от нас носи своята по-голяма история, страхове и безстрашия, лудости и нормалности, скърби и щастие. Личните нападки, обиди и дамгосване заради решения относно кърмене, витамин Д и клечки за уши ми изглеждат абсурдни, при положение че… ние като личности грам не се познаваме.

Не знаем. Нищо не знаем за по-голямата картина на жената, чиято профилна снимка изкача от време на време на екрана ни. Не знаем, че някоя е била сексуално малтретирана от брат си като малка. Не знаем, че мъжът на друга е бил диагностициран с множествена склероза онзи ден. Не знаем, че трета е преживяла опит за убийство от сестра си. Не знаем, че четвърта е загубила баща си преди месец. Не знаем, че пета е била изнасилвана от дядо си. Не знаем, че шеста се грижи за психичноболната си майка. Не знаем, че седма е пребивана от съпруга си. Не знаем, че осма е правила няколко опита за самоубийство. Не знаем, че девета е преживяла сексуално насилие от съсед. Не знаем, че на десета брат ѝ е умрял. Не знаем, че на единайста мъжът ѝ е убит. Не знаем, че дванайста е правила шест аборта. Не знаем, че тринайста е израстнала в дом за сираци. 922 жени има засега в нашата група. 922 живота, за които нищо не знаем. 

Сред изброените истински примери е откъс и от моя личен разказ. За съжаление немалко от вас ще припознаят себе си или свои близки в същите, подобни или още по-жестоки преживявания. Други от вас вероятно имат по-милостиви съдби, но неминуемо също носят рани и белези от настояще, близко или далечно минало. Независимо от произхода, болката в сърцевината си е една и съща – постоянно или от време на време ни измъчва, обърква, разгневява, чувстваме се безсилни и загубени. Може би ви се е случвало да правите нещо и да си казвате “Знам, че не трябва, обаче не мога да се спра” или “Не искам повече, но няма какво да направя”. За съжаление понякога дори спрямо децата си ние сме безпомощни срещу безумните ни реакции и поведения, захранени от знайни и незнайни болки. 

“Нямаш цялата информация” 

Отглеждането на деца не е логично начинание. Толкова много чувства и емоции гъмжат в тая работа, че на моменти се давя в тях. Любов, вълнение и радост в необятни размери ежедневно бушуват редом до чудовищно големи страх, притеснение и ужас. Нежност, съчувствие, гордост, изненада и надежда вилнеят наравно със срам, вина, гняв, отвращение, презрение. Нерядко в този тюрлюгювеч от състояния е непосилно да се вземат разумни решения. Когато към тази емоционална бъркотия са добавени и някаква житейска рана, настоящо предизвикателство и вкоренено убеждение, то може безкрайно да размахваме поучителен пръст, да цитираме препоръки на авторитети до посиняване и пак няма да има довод, който да убеди майка, че извършва нещо “грешно”. И това не я прави лош родител, а човек с преживявания, за които ние и СЗО нямаме никаква представа.

Не е достатъчно да знаеш, че цигарите убиват, за да спреш да пушиш около бебето си. Не е достатъчно да ти казват, че биенето на дете е лошо, за да не го правиш. Не е достатъчно да разбираш, че е важно да си спокоен, за да не се държиш истерично. Не е достатъчно да си информиран, че сладкото е вредно, за да не даваш сутрин, обед и вечер. Понякога въобще не е въпрос на “Предпочита да си жули кафенца”, “Гледа все да ѝ е лесно” и “Не ѝ се занимава”. Други неща се случили и се случват, за да се извършват подобни “грехове”. Оплюваме майка, която дава антибиотик заради кихане? Възможно е да е загубила първото си дете и да се плаши до смърт от всичко. Разпъваме жена на кръст, защото удря дъщеря си? Може би получава паник атаки и не знае как да се владее. Подиграваме се на майка, която пише неграмотно? Може би не е внимала в час, защото са се гаврили с нея в училище. Всякакви истории са възможни. Най-различни причини съществуват освен машиналните “Мързи я”, “Ужасна е”, “Проста е”.

“Нямаш цялата информация” 

Никога не съм била по-наблюдавана, обсъждана и оценявана през живота си, отколкото сега. Откакто забременях и родих, целият свят проима мнение за най-личните неща в моя живот – тялото и детето ми. От семейството ми до касиерката в магазина. От приятели до непознати в парка. Сигурна съм, че при много от вас също е така. Случайни и неслучайни хора размятат непоискани съвети и коментари как е най-добре да се грижите за вашите деца. Обсипват ви с наставления, препоръки и критики. Някои от тях го правят от обич и грижа, други от най-добри намерения, трети от възмущение, а има и такива, за които представа нямам защо се месят. 

Като че ли обаче, най-свирепите ни съдници са жените като нас – другите майки. Кога от желание да помогнем, кога от амбиция да се изтъкнем, кога от скука, ние най-често подхождаме към останалите като към деца – поучаваме ги, порицаваме ги, наказваме ги, но пропускаме частта с разбирането, съчувствието и търпението. Изказвания от типа на  “Ще си съсипеш детето”, “Как може да си толкова безотговорна”, “Горкото дете с такава майка”, “Ти деца не трябва да имаш” са безпощадни и за мен те са проява на насилие. Подобни думи не помагат, не променят дадено поведение, не са градивни. Те само нараняват и добавят още горчивина към онази лична болка на отсрещния, за която никоя от нас не знае. 

Всяка майка прави най-доброто, на което е способна за децата си. То има различни проявления и е обидно да разговаряме с нея все едно нашето “най-добро” е най-вярно, най-важно… най-задължително. Ако жена има биполярно разстройство, за нея би било постижение детето ѝ просто да е живо и едва ли има значение, дали е бебеносела. Ако майка се грижи и за двама раково болни, надали ще отделя ежедневно часове в развиване на фината моторика на дъщеря си. Ако пък раждането ѝ е отключило депресия и е върнало самоубийствените ѝ мисли, някоя жена може да е неспособна да прегръща сина си толква, колкото се препоръчва от еди-кой си. 

Без значение от причините, поради които майка прави или не прави нещо, изначално тя действа с най-доброто възможно намерение. Доколкото има сили. Доколкото знае. Доколкото може. В абсолютен унисон и правота спрямо нейната лична история и ситуация. Дори и отстрани да изглеждат недостатъчни, грешни или вредни, всяка от нас полага чутовни усилия, за да отгледа детето си.

“Нямаш цялата информация” 

Съществува разбиране, че е вездесъща добродетел да казваме непрекъснато какво мислим, да сме откровени и директни. Това понякога придобива крайни и жестоки измерения, най-вече онлайн. Ако бебето ми не се е отлепило от мен цял ден, аз се изнервя, помисля си, че в момента не мога да го гледам повече и ме изтощава, да бъда ли откровена с него? Да му изкрещя ли “Не те понасям”? Ако приятел подари играчка на малкия и според мен тя е ужасна, нужно ли е да бъда пряма? Да му кажа ли “Отвратителна е”? Ако ненавиждам новата прическа на мъжа си, да му мрънкам ли “Грозен си”, всеки път, когато го погледна?

Любимият ми аргумент, с който понякога майките гордо обясняват грубите си думи е “Не мога да бъда лицемерна”. Можете. Бъдете. Да не оскърбите някого лично е специфична проява на лицемерие, която се нарича “уважение”. Да сте двулични, когато на рожден ден храната ви се струва отблъскваща, означава да сте мили към домакините, които са се постарали да ви е хубаво. Да премълчите пред бабите си, че ви дразнят, след като за хиляден път повтарят едно и също, е проява на почит към годините и грижите им към вас. Да спестите на най-добрата ви приятелка, че не харесвате детето ѝ, е уважение към нея и отношенията ви.

Когато трябва да избирам между това да съм откровена и да не обидя лично някого, правя всичко по силите си да избера второто. Ако пък проблемът, който виждам в отсрещния, ми е толкова важен, че искам промяна, тогава полагам усилия да бъда чута. Много обичам онази умна мисъл, която казва, че истината трябва да се подава като палто на скъп гост, а не да се хвърля като мокър парцал в лицето. Такова поднасяне на откровеност изисква усилия, търпение, разбиране, съчувствие. По-времеемко е, но шансовете да получа желания резултат са в пъти по-големи, отколкото ако просто съм честна и изкрещя “Ама, ей, мърло” на майката, която хвърля боклуци извън кошчето на детската площадка.

Ако след всичко прочетено, мислите че съм превзета, нагла, тъпа, отвратителна, побъркана, инфантилна или нещо подобно, умолявам ви – не бъдете искрени с мен. Споделете възмущението си с мъжете ви. Подигравайте ми се с приятели. Обиждайте ме пред съседите си. Тук натиснете гневния емотикон. Пред мен коментирайте мнението, а не личността ми. Кажете ми, че не сте съгласни с него, че мразите написаното, че съм ви загубила времето. 

Но моля ви… към мен бъдете лицемерни. Не ме наранявайте с думи. Не добавяйте болка към личните ми история и ситуация, за които нямате цялата информация. Не обиждайте мен и детето ми.

Реклама

Резитба

В село Палици, Еленски балкан, имаме къща. Родена през 1928 г., изоставена за десетилетие, обгрижвана от няколко години насам през само през лятото. Докато къщата беше пълна с живи хора, имахме райска овощна градина, която ни даваше стотици килограми плодове. Прадядо и прабаба пък я даряваха с грижи. Те умряха и градината лека-полека започна да се променя. Дърветата ставаха с все повече клони. Плодовете ставаха все по-малко и по-дребни. 

Твърде многото разклонения на стъблата направиха дърветата уязвими на бури, вятър и сняг. Някои не оцеляха. Едни залиняха и кротко изсъхнаха. Други се разцепваха и се сгромолясваха. Сред тях беше и ябълката, под която се събирахме, докато прабаба и прадядо бяха живи. Цялото ми семейство плака за прекършеното дърво все едно човек умря.

Миналата година извикахме овощар, за да подкастри дърветата. Сърцето ми се сви, когато видях касапницата в градината след неговата намеса. Клони, клони, клони. На някои дървета все едно главите им беше отрязал. 

– През живота си, всяко дърво има определено количество плод, което да дава. В зависимост от разклоненията, сто килограма ябълки могат да бъдат дребни, да капят бързо, да гният още на дървото. Или може да се раждат като едър, здрав и силен плод дълги години. – обясняваше овощарят.

Това лято се изумихме от потвърждението на тези думи. Една ябълка, за която страдах, че е твърде обезобразена, е създала грамадни плодове. Висят си гордо и щастливо по клоните, пращят от цвят и сила, а на дървото му е леко и спокойно.

Ами и ако всеки човек през живота си има определено количество плодове, които може да създаде? Семейство, деца, творчество, работа, връзки, постижения. И в зависимост от това колко е разклонен, плодовете могат да бъдат сочни или безвкусни, едри или дребни, могат да го прекършат или да го балансират?

Аз съм лош овощар сама на себе си. Не смея да орязвам клоните, които дълги години съм пускала. Все още оставям само обстоятелствата да ги откършат от мен. Лека-полека, обаче, започвам да се ослушвам. Животът ме среща с кадърни градинари. Може би скоро ще им се доверя с отсичането на клоните, които ми пречат да съм по-плодотворна за нещата, които искам. Може би…

Емоционална зимнина

Запрятям ръкави тази сутрин, за да си приготвя емоционална зимнина. Личната ми реколта от лято 2016 е изумително изобилна и богата. Искам да си консервирам моментите, усещанията, чувствата, спомените. Да си скътам всички феноменални случки, които ме сполетяха. Да ги сложа в буркани, за да запазя аромата им и да ги ползвам през идните студени дни. Толкова време и усилия съм отделила за някои от тях, за да ги заимам, че ми се струва разумно да ги ползвам възможно най-дълго.

Представям си ги подредени чинно в емоционално-душевната ми маза: бурета с “Разговори”, “Песни”, “Преживявания“, “Открития”; трилитрови буркани с , “Дързости”, “Надскачания”, “Моменти, спряли дъха ми”, “Гледки”; бутилки с  “Щастливи сълзи”, “Най-после изплакани сълзи”, “Смешки”; мънички сладкарски бурканчета с “Абсурди”, “Вдъхновения”,“Зараснали рани”, “Илачи”, “Постижения”.

Започвам да описвам най-прясното си преживяване – Иракли. Нещо не върви. Всяко изречение ми се струва тъпо. Не успявам да пресъздам пулса му, да чуя вълните. Уж имам всичките съставки. Добавям сол, слагам аспирин. Разбърквам сместа. Чета я после и има нелеп вкус. Оставям я настрана, захващам се с приготвянето на друго приключение. В момента, в който го измия и тръгна да го режа на части, за да влязе във въображамите буркани – то изгнива. Инат съм, посягам към следващата тема. Тъкмо съм събрала всички необходими продукти, написала съм няколко страници, слагам забърканото на огъня и дозата се пресича.

Сещам се за подхода си към храната на Иракли. Това, което не изяждах през деня или се разваляше, или дивите прасета пируваха с него нощем. По-безсилна да запазя насъщния не съм се чувствала никога. Лягам и на другия ден не знам дали ще имам какво да ям. Пробвах всякакви хитрини. В крайна сметка природата и условията победиха. Ядеш докато имаш. Ако изчезне – винаги те намира добра душа да ти даде филия хляб или потегляш на едночасово пътешествие за нова храна.

Обречен ще се окаже моят стремеж да си имам консервирани моменти за бъдещо ползване, за да преживея до следващото жарко слънце. През изминалите месеци свикнах на гурме душевна кухня. Не си представям да се задоволявам с трохи. Затова е добре да се захващам с измисляне на начини как да изкарам емоционалната си прехрана в есенно-зимни условия.

Ще ми се наложи да карам на пресни чувства, свежи вдъхновения, да си открия нови моменти, спиращи дъха. Което от една страна означава ново вървене, нови действия, нови усилия с неясен резултат. А зимният студ не е като летния бриз. От друга страна нямам търпение да потегля към новите сезони.  Защото лято 2016 ме научи на едно нещо: “Всичко те намира“. Стига да помолиш. И това няма нужда да го слагам в буркан, понеже се е сраснало във всяка моя клетка. Сега знам за каква храна съм гладна, какво търся и как да помоля.

Processed with Snapseed.

Транс

Сърцето ми се къса.

10 часа сутринта. Чувам писъци. Поглеждам през прозореца към улицата пред блока. Спряла кола по средата на пътя. Жена с бебе в ръце. Изправящ се от земята мъж. Втори мъж размахва пистолет. Няма кръв. Всички крещят. Хора се притичват на помощ. Изправящият се мъж се люлее като в транс. Жената, прегръща бебето, плаче и се смее едновременно. Мъжът с пистолета се отдалечава. И той се клати като в транс. Качва се в колата си и заминава.

Получава се задръстване от 5 автомобила, които не могат да продължат, понеже семейството вие и реве извън колата си. Съседите им носят вода, успокояват ги.

Един от шофьорите на чакащите коли излиза. Отива при семейството и започват да им крещи “разкарай се от пътя”. Семейството започва да му крещи нещо. Съседите му казват “Чакай малко, досега се биха”. Мъжът се дере. “Какво ме интересува мене?!“. И той е в транс.

Улицата пред блока е малка и натоварена. Всяка сутрин много коли се разминават по нея – преминаващи, паркиращи, тръгващи. В добрите дни повечето хора се отнасят търпеливо, спокойно и възпитано един към друг. В лошите дни шофьорите се държат нервно, грубо, агресивно. Днес е шибан ден за улицата пред блока.

Понякога само едно „Абе, ей…“ е достатъчно да вкара добри хора в транс.

Работа

Село Палици, Еленски балкан. Строително/възстановително/реставриращи дейности на стара семейна къща. Ние сме си майстори.

73 годишната Мария, жителка на селото:

– Кажете с какво да ви помогнем?

Аз, впечатлена от желанието и възрастта ѝ:

– Лельо Мария, заповядайте на кафе, на ракия, на вечеря, ама няма нужда да правите нещо. Ние се оправяме.

Леля Мария, със светнали и ентусиазирани очи:

– Остави го ти яденето и пиенето. С работа, с работа как да помогнем? Много искам да ви помогна с работа!

Един от най-възхитителните, вдъхновяващи и чутовни разговори, които съм имала някога.

Смисъл

Таксиметров шофьор. Аз. В колата.

Аз: А! Не пътувах ли Вас насам преди час?

Той: Не, освен ако не притежавам трансформираща супер сила.

Аз: Ха-ха, дай Боже всекиму такова умение.

Пауза. Пауза. Пауза.

Той: Като казахте “Дай Боже” се замислих, как всъщност Господ дава всекиму каквото си пожелае. Ама хората май не го знаят това.

Аз: Съгласна съм. Може би просто не разбираме какво сме получили и прдоължаваме да го търсим, въпреки че го имаме.

Пауза. Пауза. Пауза.

Той: Аз…всъщност…колко интересно, сега си давам сметка. Имам всичко, което съм поискал. Всичко. Получил съм всичко, което съм пожелал.

Аз: Прекрасно, звучите като истински щастлив човек.

Той: Аз съм щастлив и винаги съм бил. Иначе какъв е смисълът?

Пауза. Пауза. Пауза.

Не се притеснявайте. Аз съм лекар

Неделя вечер. Отивам до магазина. Виждам човек, седнал на тротоара. Надвесен е над канал, в който капе кръв от лицето му. Първият ми инстинкт е да замръзна. Следващият е да го заобиколя. Не знам какво се е случило. Опасен ли е? От какво е ранен? Кръвта е много. Виждам колело до него. Някак си решавам, че щом има велосипед, значи няма пистолет.

Приближавам се. Той говори по телефона. Поглежда ме. Втрещявам се от разреза под едното му око. Кръв навсякъде. Изглежда чудовищно. Обяснява на някого какво се е случило. Изчаквам учтиво да приключи с разговора си.

– Така… Аз сега какво мога да направя за Вас?
– Спокойно, всичко е наред. Аз съм лекар.
– Това е чудесно. Кажете как да Ви помогна? Линейка извикахте ли?
– Не се притеснявайте. Обадих се на брат си. Той идва. Аз съм лекар. Извинявйте, сигурно не изглеждам добре.
– Изглеждате безобразно. От какво имате нужда?
– От нищо, не се притеснявайте. Всичко е наред. Поднесе ми колелото. Салфетка ако имате…Да се забърша, понеже сигурно изглеждам страшно.
– Нямам, но сега ще намеря.
– Моля Ви се, не се притеснявайте, не искам да Ви занимавам. Аз съм лекар. Травматолог съм.

Обаждам се на съпруга си да грабва марли, бинтове, йод, вода, ракия и за каквото се сетя, че има вкъщи, и да ги донесе.

– Моля Ви се, не го занимавайте. Всичко е наред.

Думите, които говори ми се струват абсурдни. Гледа ме успокояващо, а същевременно дупката на окото му е разразяна до бузата. Носът му е крив, по челото и главата му имат процепи. И от всички места се лее кръв. Единственото, което ми се върти в главата е “Гергана, дръж се. Гледаш “Викинги”, гледаш “Игри на тронове”, лекарски сериали. Виждала си такива неща. А и той е лекар“.

Минават мъж и жена.

– Какво става? Извикахте ли линейка?
– Не, всичко е наред. Аз съм лекар. Брат ми идва насам.
– Ама… господине, и аз съм лекар. Имате спешна нужда от преглед, промиване, зашиване. Да ви закараме?
– Не, спокойно. Знам какво да направя. Няма нужда, благодаря Ви.

Тръгват си. Идва друг човек.

– От колко време чакате за линейка? Болницата е близо. Би трябвало бързо да дойде.
– Той е лекар. Обадил се е на брат си, който пътува насам.
– Не се притеснявайте, господине. Искам да отида в моята болница. Знам какво ми е. Колегите ще ме оправят. Салфетки дали имате?
– Отивам да донеса.
– Не, не. Не се притеснявайте. Извинявайте, че изглеждам така. Сигурно е страшно.

Мъжът тича за салфетки. Стърча безполезно и шокирано до бликащия лекар и не знам какво да направя. Той хубаво е лекар, ама главата му е на пихтия и не знам доколко е в час. Решавам, че разговор би го държал в съзнание, кондиция или нещо подобно.

– Какво стана?
– Пътувам всеки ден по този маршрут. Скиор съм, планинар съм. Колелото ми поднесе. Ударих си главата в тротоара. Очилата ми се счупиха и ми разрязаха бузата. Даже паднаха в канавката. Shit happens, днес не ми е ден явно. Моля Ви се, много сте мила, но сигурно имате по-хубави неща да правите. Не се занимавайте с мен. Ох. Носът ми е счупен. Не съм суетен, ама колегите ще държат да го наместят. Страшно боли. Прехапах си устната. Разкъсана е, но поне зъбите са ми здрави. Благодаря Ви за вниманието. Не се занимавайте с мен. Аз съм лекар. Сигурно имате други неща да правите.
– Вижте какво, аз няма да се отделя от Вас, докато брат Ви не дойде.
– Ама няма нужда. Аз съм лекар.

Съпругът ми се появява с марли, памуци, вода. В същото време една кола спира до нас. Мъжът и жената от преди малко. Отишли до аптеката и те носят разни материали.

– Да ви превържа поне?
– Няма нужда. Ще се оправя сам. Аз съм лекар. Поне окото да скрия, че брат ми като ме види ще си изкара акъла.

Започва да попива кръвта от лицето си. Докато се превързва и се движи, тя пръска навсякъде – по мен, по спрялата кола, по пазарската ми чанта, оставена на земята. За пореден път си представям, че това е просто като герой от филм, за да не припадна.

– Искате ли да пиете вода?
– Не, много сте мила, всичко е наред.
– Да Ви полея, за да си измиете ръцете?
– Може. Поне да не изглеждам страшно. Аз съм свикнал да виждам такива неща, но Вие може би не.
– За пръв път ми е.

Мъжът и жената си тръгват. Съпругът ми отива да донесе сапун. Появява се третият човек, който носи салфетки. Докато му мием ръцете, лекарят продължава да ни гони. Не успява.

– Да си разменим телефоните? Толкова сте мили. Искам да ви се отплатя. Аз съм лекар. Дано да не ви се налага, ама мога да помогна.
– Фокусирайте се върху себе си и не се притеснявайте за нас.
– Shit happens. Днес не ми е ден. Очилата ми се счупиха и ми срязаха лицето. Паднаха в канала.

Плаша се още повече. Лекарят говори едно и също и не знам това сигнал за какво е. Гледаме се с другия наблюдател и се чудим какво да правим. Лекарят запалва цигара.

– И да знаете, рани не се почистват с памук, понеже остават власинки.

Започвам да губя самообладание. Шокирана съм от кръвта, от раните му, от грижата му за нас, от нашето безсилие към него.

– Много сте мили, но сигурно имате по-приятни неща да првите. Извинявайте, че изглеждам така. Сигруно е страшно.
– Ужасяващо е.
– Аз съм свикнал. Аз съм лекар. А, брат ми пристига. Как изглеждам? Сигурно е страшно. Благодаря Ви за марлите и бинта. Поне малко да се оправя, че той много се плаши от тези неща.

До кървавия тротоар спира кола. Излиза мъж със същото изражение като моето и на колегата-наблюдател. Лекарят започва да го успокоява.

– Благодаря ви, много сте мили. Не си разменихме телефоните. Вие тук живеете, нали? Ще можем да се срещнем отново, за да ви се отблагодаря, нали? Аз съм лекар.

Благодаря за живота и въртенето

Преди време гледах главозамайващата пиеса “Задполярная правда (Истина…отвъд полярния кръг)”. Цитирам по емоционална памет и усещане откъс от нея:

“…когато се родиш, този свят е готов за теб. Всичко е направено и създадено за теб и само те чака да се появиш…”

Днес е моят 31-ви рожден ден. След навършването на 25 години, влязох в период “Какво да празнувам? Остаряването си ли?”. Преди време реших, че това не е конструктивно отношение към факта, че съществувам. Не е уважително към творческите усилия на родителите ми – да се появя, да оцеля, да опитам от красотите на живота, да съм силна към грозотиите му. Не е почтително и хората около мен, вложили време и внимание да ми е добре. Разочароващо е към милионите секунди, които близки и далечни са прекарали в красиви пожелания и мисли по мой адрес. Последните години упражнявам нов подход: да празнувам удоволствието, че съм жива.

Цял ден си говоря с хора, които искрено се радват, че съм се родила. Пожелават ми прекрасни неща. Благодарят ми, че ме има. В такива дни усещам, че целият свят се  върти около мен. Всичко е създадено така, че аз да съм щастлива. Лъвската ми порода мърка от задоволство и кеф. Аз съм центъра на Вселената. Тя следва и предвкусва моите движения и желания. Его-, сърце- и душоцентричност щастливо танцуват в мен. Всичко в живота ми е било и е там с едничката цел и грижа да ми е хубаво.

“ПОЖЕЛАВАМ ТИ ДА СИ ЖИВА И ЗДРАВА!”

Започнала съм да се случвам със срещата на две 20-тина годишни деца. Влюбили са се, помечтали са ме. След няколко години са ме създали. Физическото ми наличие и оцеляване са следствие от хиляди човекочасове от страна на мама, тати, баби, дядовци, прабаби, прадядовци, чичовци, лели, роднини, приятели. Цялото ми съществуване е резултат на впечатляваща семейно-вселенска огранизация и управление на ресурси. Някак си всички събития са били наредени така, че когато съм падала от дървета, люлки, покриви – да съм жива и здрава. Дори конят, който ме размяташе във въздуха, беше достатъчно съобразителен да ме захапе за яката, а не за невръстния ми скалп. Катастрофата също беше режисирана така, че само да се стресна и да стигна до подсещащото ниво “Ох, колко се радвам, че съм жива”. Всички и всичко са свърши ли и все още вършат великолепна работа по този въпрос.

“ПОЖЕЛАВАМ ТИ ВСИЧКОТО ЩАСТИЕ НА СВЕТА!”

Еленският бут, музиката, думитe, моливите и фотографията – всичко това е създадено, за да ми е добре на мен. Смехът, приключенията, разговорите са измислени, за да ме зареждат и окриляват. Залезите и изгревите, убедена съм, се случват, защото знаят, че ги обожавам. Моретата и океаните ги има, за да им се възхищавам.

“ПОЖЕЛАВАМ ТИ УСПЕХИ И СБЪДНАТИ МЕЧТИ!”

Получих солидна световната конспирация в моето добруване и в учебно-професионален план. Най-разкошните учители и преподаватели се грижеха за това да съм умна.  Немърливите такива влагаха усилията си в това, да съм изобретателна и находчива. Всичко беше нагласено така, че попадах при фантастични работодатели – за добро или за лошо. Финансовата криза през 2009 година също беше създадена специално заради мен. Шокът от съкращението ми, който ме вкара в болница, се погрижи да се сдобия с неочаквани знания, умения и прозрения. Доведе ме до момента да правя това, което обичам.

“ПОЖЕЛАВАМ ТИ МНОГО ЛЮБОВ!”

Разбивачите на сърцето ме насочиха в посоката да пиша и да изливам емоциите си в текст. Всеки изгледан епизод на Sex and the city, на Grey’s Anatomy, всяка любовна тъпотия, която съм правила ме заведоха при мъжа на живота ми. Целият свят се погрижи да имам най-прекрасния съпруг. От време на време ни изпраща и по някоя глупост, за да се увери, че сме силни заедно и да ни припомни какви късметлии сме.

“ПОЖЕЛАВАМ ТИ ЦВЕТНИ, ВЪЛНУВАЩИ МИГОВЕ, СПОДЕЛЕНИ С ИСТИНСКИ ПРИЯТЕЛИ!”

Другата основна част от световната конспирация за моето добруване са моите приятели. Хората, които не са ми толкова близки ме виждат като шарен, интересен човек. Бо-о-о-жке-е-е…само да знаеха какви са приятелите ми! Цветовете ми идват от тях. Светът, Бог, Вселената или Който-там-отговаря за мен, ме е дарил с най-невероятна палитра от приятели. Убедена съм, че са на тази Земя, за да ме правят щастлива. Цял живот няма да ми стигне да ги обичам и да ги обожавам.

“ПОЖЕЛАВАМ ТИ МНОГО ВДЪХНОВЕНИЕ!”

Родителите ми са ме създали със супер-силата да намирам вдъхновения където и да съм, в каквато и ситуация да попадна + всичко около мен е конструирано така, че да ме вдъхновява. Осигурен ми е достъп както до вълнуващи обикновености, така и до големи, велики дела. Всички хора и събития около мен са така случващи се, че да ме подсещат ежедневно за това, колко е вдъхновяващо и смислено да се живее.

П.П.

За мен е най-голямата чест и удоволствие да съм готова за хората около мен. Да съм част от  живота им, от световете, специално създадени за тях. Да се въртя около тях с едничка цел и грижа – да им е хубаво.

Благодаря за  живота и  въртенето.

Очарователен парадокс

През последните осем години аз и съпругът ми сме доволно влюбени един в друг. Основната ни семейна цел е да живеем радостно и щастливо. Получава ни се, понеже и двамата го искаме, и двамата влагаме време и енергия в тази идея.

Независимо от хармоничния микроклимат, в който растем като семейство, аз съм жена, а той е мъж. Аз се сърдя. Той се изнервя, когато се сърдя. Аз се сърдя, когато той се изнервя, че се сърдя. Понякога танцуваме в този ритъм кратко, понякога продължително. Веднъж доводите ми за мръщене са важни, друг път – безсмислени.

Сърденето е най-древният женски комуникационен инструмент, който владея. Открила съм мощта му още като малка. Бърз и удобен начин за привличане на внимание и получаване на неща. С времето съм обогатила неговия инструментариум: мръщене, мълчание, натякване, дуднене, намилане, цупене, мусене, забележки, дразнене, нервиране. Волно и неволно съм се развила и в тънкостите по прилагането му – уцелване на момент, сила, обхват, времетраене. Понякога го извършвам като таен ритуал – толкова скришно, че никой не разбира. Събирам се с други, посветени в това изкуството. Споделям тайнството с всички, освен с онези, към които е насочено. Този метод на общуване притежава потенциал да печели от битови спорове до професионални казуси, от ежедневни теми до големи житейски битки. Уж. Всички жени, които познавам, са отдадени жрици и практици на тази древна техника.

Преди месец, в следствие на мое сърдене, избухнах от дреболия. Произведох впечатляващи грозотии. Реакцията беше толкова верижна, че покоси няколко човека. И, о…! Ужас…! Не получих нищо в замяна… Стоях си насред опустошени взаимоотношения с празни ръце… Сърденето ме предаде.

Зароди се съмнение в ефективността на 30-годишната ми цупеща експертиза. Поднесох няколко извинения. Не бяха достатъчни.

Шокирана от провала на метода, реших да се разсърдя на сърденето. Обещах си да не се сърдя на съпруга си един месец. Той е най-честият получател на палитрата ми от настроения. Ако с него успея – значи бих съумяла да извърша несърдене към всеки. Трийсет дена без мрънкане. Седемстотин и двайсет часа без изнервяне.

Подобно начинание е прекалено мащабно за плещите на сама жена. Получих подкрепа от приятелка.

Аз: Измислих го! Хайде да не се сърдим на мъжете си за един месец! Каквото и да се случи, ще сме спокойни…
Тя: Да! Аз така или иначе се опитвам вече от няколко месеца и не успявам. Сега ще пробвам по-усърдно!
Аз: От днес до 3 май!!! Няма да им се сърдим, цупим…
Тя: Да!
Аз: И пред тях, и зад гърбовете им. Искрено несърдене!
Тя: Олеее, и зад гърбовете им да не се сърдим?!  Майко мила…Това вече е брутално.
Аз: Да. Иначе ще се самонавиваме една друга и все едно нищо не правим.
Тя: Ужас! Ха-ха-ха! Да, добре…Един месец!… ОК… Боже Господи! Ей сега ще ни се разкаже играта! Това е едно от най-страшните неща, на които съм се съгласявала някога!

И така, с моята приятелка поехме на експедиция към Страната на несърденето. Най-абсурдното беше, че след първоначалния ентусиазъм и добри намерения, нито една от нас не си представяше, че това изобщо е осъществимо. Коментарите от други жени, които получих за решението си, бяха:

“Само от идеята да не мрънкам един месец ме заболява главата. Мога да почна с една седмица, ама ми се струва, че няма да я устискам.“

“Мрънкането и забележките… Не знам дали и един ден е възможно. А нещо като не ти харесва в това, което той прави, какво правиш?”

Хм…всички жени искаме за щастливи и безоблачни отношения, а същевременно не си ги представяме като възможни. Очарователен парадокс.

Първите два дни беше лесно. Чевръсто се извисявах над обичайните организационни и битови неща, които ме разцупват. Забелязах, че за част от тях по навик включвам на автоматичен “мрън режим”. Задейства се още преди да оценя ситуацията и нейните обстоятелства. Чувството за хумор се оказа по-продуктивният подход. Хем си споделям какво не ми харесва, хем минава весело и си продължаваме с щастливеенето. Нещата се развиваха добре. Повярвах, че живот без сърдене е постижим.

На третия ден, обаче, увереността ми се изпари. Появи се изкусителен повод за сърдене. Не успях да се свържа 4–5 часа със съпруга си по телефона. Имахме уговорка да вършим нещо. Звънях му около 10 пъти. Изнервих се. Къде е? Защо не се обажда? Как да съм спокойна? Как да не се разсърдя сега? Минута след минута, лютата Ламя в мен ставаше все по-силна. Предвкусвах краха и обреченоста на светлата си мисия.

Повратният въпрос беше: “Какво стои зад сърденето и гнева ми?”. Изведнъж ме заболя. Ядът и раздразнението бяха най-отгоре в куфара ми с чувства и емоции. Когато стане нещо – грабвам и ги обличам. Когато поразрових, намерих страх. Бях уплашена. Не знаех къде е, не знаех защо не ми се обажда. Представях си го умрял, в болница или размазан на пътя. Беше по-лесно да се ядосвам на идеята, че е разсеян, че е безотговорен, че е забравил за уговорката. Вариантът със смъртта или потрошаването му беше непоносим, болезнен, най-страшното нещо на света.

Всъщност единственото, което исках е да знам, че е жив. След като се обадих на половината ни приятели, за да разбера дали не е с тях, се предадох и зачаках. Обади ми се. Вдигнах със щастливо-притеснен глас. Нещо спешно се е случило с негов приятел и отишъл да помога. Усети, че съм се тревожила.

Той: Извинявай, че съм те разтревожил.
Аз: Всичко е наред, радвам се, че си добре.

Разговорът нямаше да протече така, ако бях започнала разговора с “Как може…?!”

Няколко дни по-късно му споделих за обещанието си. Също, както при дамите, и той не можеше да си представи как жена няма да се сърди, мрънка, дудне. Мъжете искат спокойствие вкъщи, а не вярват, че това е възможно. Очарователен парадокс.

Той: Да, бе? Наистина ли? Каквото и да правя няма да ми се сърдиш?
Аз: Да.
Той: Сериозно? Ще си правя каквото си искам и няма да се дразниш?
Аз: Да.
Той: Ха-ха-ха! Жестоко! Сега вече ще можеш да ме разбереш! Колко ще ни е хубаво!

За пръв път видях човек, искрящ от чувство за тотално безсмъртие и свобода. До края на месеца се забавлявахме неописуемо. Жонглирахме с всички взривоопасни теми, поведения, постъпки. Някои от тях аз преоткрих и приех като хубави. От други той се отказа. Реши, че щом не ме усмихват, не му вършат работа. Най-изненадващото беше, че започна да прави неща, за които преди това аз съм го ръчкала. В следствие на имунитета си срещу сърденето, той се занимаваше с тях, просто защото му е кеф.

В част от докачливите моменти се овладявах с хумор. Веднъж, си изкарах емоциите на едно пране. Останах доволна и горда, защото по принцип не съм опитна в конструктивното изразяване на отрицателни чувства. Имаше случай, в който просто се разплаках. Усетих, че се изнервям на някаква негова постъпка. Всъщност ми беше тъжно и болно за съвсем друго нещо. Тема, която няма нищо общо с него. Разплаках се спокойно. Поговорихме спокойно. Помогна ми да намеря решение.

Да се ядосвам на хората, които най-много обичам, се оказа най-лесния и заучен начин да си изразя чувствата. По-лесно е да се сърдя. По-лесно е да мрънкам. По-лесно е да се мръщя. Уча се да съм искрено тъжна, спокойно уплашена, откровено огорчена. Очарователен парадокс.

Дървото

Преди две години се сприятелих с дърво. Живее в централната градинска част на София.  Красиво и огромно, с белези от окови по кората. Срещахме се всяка сутрин и вечер. Според количестово хора около нас или го погалвах, или го прегръщах, или си опирах челото в кората му.  „Здравей“, „Хубав ден“, „Надявам се, че си добре“. Всеки път, когато го докосна имам чувството, че ставам по-спокойна, лека, тиха и земна. Надявам се и аз да му давам нещо.

Често сядах до него, облягах се и си говорихме съществени работи. Запознавала съм го с приятели.

Последно време срещите ни станаха по-редки. Вече нямам ежедневно път покрай него.

Онзи ден, сутринта, имах работа в квартала му. Отдалеч го виждам и започвам да се вълнувам. Не сме се срещали цял месец. Бързам, значи кратък ще е разговорът. Прелиствам най-важните теми, които да му споделя.

Изведнъж виждам мрачен, едър мъж на средна възраст, вървящ към дървото. Прилича на мутра. Изпитвам страх от хора, които изглеждат така. Мъжът спира пред дървото. Погалва го, усмихва се и продължава.

Хващам се за сърцето. То се опитва да излети от изумление. За секунда спирам да дишам от щастие. Дървото се оказва по-социално, отколкото съм си представяла. И други хора имат връзка с него. И други истории му се разказват, и други ръце му подаряват нещо.

Затичвам се. Минавам покрай дървото, намигам му, докосвам го и догонвам мъжа. Отблизо ми изглежда още по-страшен и опасен. Спирам го. Изражението му е сериозно и заплашително.

– Здравейте, аз… Видях Ви как поздравихте дървото.

Страшното изражение започна да става и нападателно и агресивно.

– Просто исках да Ви кажа, че и аз го правя. Точно с това дърво. И много се радвам, че не съм единствена.

Лицето на мъжа се озарява. Страшните му черти образуват усмивка. Очите му омекват. Усмихва се срамежливо. Пред мен стои 6-годишно момче, аз съм 6-годишно момиче. Току що сме си споделили най-тайната тайна. Протягам ръка. Здрависваме се.

– Благодаря Ви – казва мъжа.

– Аз Ви благодаря. Хубав ден – отговарям и продължавам по пътя си, заредена и окрилена от дървото и неговите приятели.