Един приятел обича да измисля… По професия е дизайнер. Прави софтуерни красоти.
Подтискащо талантлив е в хрумването. Даровито пише, изкусно съчинява. Има непредсказуема фантазия, която е извън всичките ми познати жанрове. Всеки разговор с него е като пътешествие в друга Вселена. Подсилва въображението си с причудливи и странни за мен картини и филми. Умее да създава образи и настроения дори само с точки, тирета, препинателни знаци.
***
– Имам идея за мой проект!
– Ах, че хубаво!
***
– Какво стана с идеята?
– Сега нямам време. Скоро.
***
– Как върви?
– Не съм започнал още.
– Кога?
– Скоро.
***
– И?
– Скоро.
***
От около година водим подобен разговор. Той живее на толкова висока скоро-ст по отношение на личните си творения, че полудявам от яд. От главата му биха изкочили следващите големи герои и истории, убедена съм. Нужно е само да отдели време. Има заряд, за който мнозина биха завидяли, но ще му вдъхне живот… скоро.
Снимка: Калин Миланов
Аз съм професионалист в скоро-стното живеене. Скоро ще пиша повече. Скоро ще се захвана с калиграфия. Скоро ще пея. Всички причини за скоро-стния ми маратон са тренирани и аргументирани до съвършенство: заета съм; имам по-важни неща; еди-какво си е по-спешно; твърде съм уморена. Толкова логично и разумно ми звучат, че на моменти искрено им вярвам. Впускам се в бясно каране на ежедневен автопилот със спирачка до дупка. От един момент нататък скоро-стта започва да увлича. Действа като адреналин. Ще ми се по улиците да има знаци забраняващи живеенето с прекомерно високата скоро-ст.
***
Една приятелка обича да шие… Една приятелка обича да разсмива… Една приятелка обича да снима…
***
Попадам в групата хора, които не сме извадили късмет и/или не сме се трудили достатъчно по възлюбените си дейности, за да се изхранваме от тях. Правим едно в работното си време и отлагаме другото за свободното си такова. Регламентираното творчество от 9:00 до 18:00 часа, обаче, е енергоемко. Седемдесет процента от батериите си използваме за зареждане на чужди идеи и проекти. Следва семейно, приятелско, лично или битово време от 18:30 до 23:30 часа. Започваме да треперим и мигаме в червено.
***
Един приятел обича да защитава… Един приятел обича да композира… Един приятел обича да преподава…
***
Задъхваме се не толкова от изтощителната бързина и натовареност на ежедневието, а от скоро-стния си начин на живот. Личните възлюбени дейности са тези, които дават голяма част от житейския ни кислород. Зареждат с гориво и ни изстрелват в желаните посоки. Държат се досущ като любовен партньор – дават ни всичко, но и разчитат на нас да направим същото. Възлюбените дейности искат да прекарваме време заедно. Да им обръщаме внимание. Стават раздразнителни и кисели, когато ги поставяме на заден план. Желаят ни във всеки един момент. Имат нужда от грижи. Ревнуват от други дейности. Стараят се да ни доставят удоволствие. Важно им е да са близки с любимите ни хора. Искат целият свят да разбере, че те са единствени. Че ни правят щастливи и горди с тях.
***
Тази нощ намалих скоро-стта. Поканих на среща моята възлюбена дейност. Запалих портокалови свещи, пуснах любимата ѝ музика, поднесох ѝ малиново вино. Пиша.
…или как от едно искане се раждат три истории с три броя щастлив край.
Срещам се с приятелка за обяд. Тя ми е много любима и много бременна. Обсъждаме си безброй интересни неща. Споменава, че в шестия месец вече започва да се изморява по-лесно. Няколко теми по-късно ме пита:
– Ти намери ли магазин за прежди? Нали търсеше преди време.
– Не успях.
– Искам да купя за малкия бяла и червена прежда, за да си направи сам мартеничките тази година. На ул. Христо Белчев май имало такъв магазин.
– Хм… Струва ми се, че в края на Графа съм мярвала. На връщане минавам оттам, ще проверя и ще ти кажа.
Излъгах я. Пътят ми беше в съвсем друга посока. Обаче много исках да я улесня в намирането на прежда и да не се натоварва. Енергията, която щеше да инвестира в обикаляне, можеше да запази за четене на книга или игра с малкия след работа. Тя, разбира се, ми каза един-два пъти “О-о-о, не се занимавай”. Убедих я, че и без това минавам оттам.
Намерих магазина. Обадих ѝ се, че продават разкошни бели и червени прежди. По-късно се оказа се, че ходила до Белчев и такъв магазин там изобщо нямало. Благодарение на моето “минавам оттам” синът и ще усуква мартенички още днес.
Докато бях в магазина за прежди видях, че продават ножици. Преди няколко месеца мистериозно изгубих единствената такава вкъщи. Все забравям да купя. Два-три пъти седмично разни битовизми ме подсещат за липсата ѝ. Справям се с кухненски ножове, зъби, нокторезачки, късане и все си не ми е спешно да си взема нова ножица.
Решавам да спра кълцащите си импровизации и да купя една. На висок стелаж съзирам най-великолепната ножица в света! Изцяло желязна, красива, семпла. Такава, която един ден внуците ми ще ползват и ще казват “На баба беше”. Също като дървената лъжица на прабаба ми. Три поколения жени са създавали храна с нея и в момента аз имам честта да я ползвам. Въодушевено купувам ножицата. Благодарение на искането на моята приятелка за прежда сега имам с какво да режа до края на живота си.
10 минути по-късно чакам влак в метростанцията. Държа ножицата, възхвалявам нейната хубост и режа въздуха на тънки ленти. Помислям си, че охраната ще дойде да ми направи забележка за размахването на хладно оръжие на обществено място. Освен красива тя е и доста остра.
– Прощавайте, може ли ножицата за малко? – пита женски глас из отляво, в секундата, в която се чудя, дали публичното ми възхищение е удачно. – Едни конци са ми се заплели в ципа и не мога да го закопчая.
– Ама разбира се… Заповядайте.
Клъц, клъц.
– Готово! Много Ви благодаря. Преди малко излязох от вкъщи и конците се запънаха в ципа. Ужас. Нямам нито ножица, нито запалка. То със запалка нямаше как да стане всъщност. Днес ще обикалям много и щях да умра от студ. И изведнъж… Ви виждам до мен… да си играете с ножица…
Изчакахме влака с непознатата дама, заливайки се от смях, все едно се познвахме от години. Благодарение на едно искане за прежда и едно “минавам оттам”.
Пристигнала съм на белия свят вързана с връв. Прерязали са я. Станала съм свободна. От този момент нататък всичко, което правя в живота си, е свързано с възстановяването, намирането, изграждането на връв с някого, с нещо, с мен самата.
Съществувам си като биологична съвкупност от връзки. Всяка клетка от тялото ми е зависима от останалите. Прекарвам живота си да се грижа за целостта на тези връзки. Няма ли ги тях, няма ме и мен.
Изглежда, че съм създадена, за да съм свързана. Правя го съзнателно или не с хора, предмети, места, идеи. Някои от връзките ми са градивни, други унищожителни. Едните ме зареждат, другите ми доставят живителни отрицателни емоции.
Чрез връзките проявявам цялостност. Светът в неговите материални, психологични, емоционални и духовни изражения е необхватно шарен и богат, за да бъде вложен целия за изживяване в един човек. Разделен е между всички. Ако на мен се е паднало повечко темперамент – запознавам се със спокойствието от друг. И обратното. Всичко, което ми липсва го получавам от хората, с които съм свързана. По връзките ми тече живот, информация, вълнения. През връзките се вливат новостите, било то добри или лоши, хубави или не – все неща, от които ме движат. Връзките ми дават възможност да пътувам: ~7 млрд. начина на живот, ~7 млрд. гледни точки, ~7 млрд. характера, ~7 млрд. истории, ~7 млрд. истини. Само чрез връзките мога да достъпя това съкровище.
Връзките са сложно нещо. Всяка от тях е Вселена от други връзки. Когато някъде някоя от частите се промени – новото потича из цялата система. И така всяка секунда. Защото из връзките постоянно нещо живее, нещо се ражда, нещо умира. Тъкмо реша, че всичко е ясно и хоп! В следващия миг то е различно. Връзката е това, към което се стремя и същевременно, от което бягам с двеста саботажа в секунда. Понеже е страшно – получи ли се, тогава започва обмяна, която води до промяна.
Връзките са автор на развитие, движение, живот. Дори и тези, които ме тровят. Те ме учат да ги разрушавам или променям, да създавам от онези, които ме летят. Връзките са моят компас – колкото по-удоволствени, толкова повече съм в правилната, в своята си посока. Силата на връзката ми показва къде съм. Качеството на връзката ми подарява кадър от бъдещето.
Колкото по-добре съм вързана, толкова съм по-свободна. Вързаността и свободата са двете лица на една монета. Няма как да имам едното, без да получавам и другото.
„Единственият начин да превъзмогнеш страховете си е да се срещнеш очи в очи с тях.“
Страх да съм безполезна ✓
Страх от неизвестното ✓
Страх от загуба на контрол ✓
Страх от отхвърляне ✓
Страх от недъзи ✓
Страх от промяна ✓
Страх от болка✓
Страх от другите✓
Страх да се доверя✓
Страх от провал✓
Страх от хорското мнение✓
Страх от страха✓
– Гери, ние излизаме, ще се видим към 17:00 часа. – Ха-ха-ха! Само вие ще ме виждате тогава. – Не подпалвай къщата, моля те. Легни и поспи.
12:15 часа
Сама съм вкъщи. Превръзвам здравите си очи с плътен бинт и паузирам перфектното си зрение. Да видим как ще се случа в следващите няколко часа.
Вратата на хола ме посреща в лицето. Пипешком стигам до дивана. Благодарна съм на всяка позната повърхност, която ме води до него. Напипвам цигарите, напипвам запалка. Музика звучи от телевизора. Посягам да си запаля цигарата. Пропускам. Не успявам да съединя огъня с върха ѝ. Смея се. Трети опит. Пипам края на цигарата, за да я застопоря в пространството и да я пресрещна със запалката. Изгарям се. Изпушвам цигарата си в деликатна паника. Дали уцелвам пепелника? Дали няма да се запаля? Опипвам масата, за да потуша евентуално избягало огънче.
??:?? часа
В ужас тръгвам на експедиция из дома си. Запознавам се наново с него. С всяка крачка очаквам нещо лошо да се случи. Няколко спъвания, няколко удара, няколко спирания на сърцето от страх. Хладилникът най-много ме стряска. Появява се отвсякъде, сякаш върви след мен. Старая се да запомням с тялото си местоположението на всичко. Няколко разливания на чаши с нещо си. Тържествено си обещавам да подреждам повече и да знам кое къде стои. Хаосът, който обичам да си отглеждам, никак не ми върши работа в момента.
??:?? часа
Музиката върви, слава Богу. Вкарвам малко настроение, малко танци. Сещам се, че ако телевизорът не се ползва известно време, той се изключва сам. Не искам това да става, защото ще се побъркам в тишина. Да бях си заредила музика на компютъра преди да сложа превръзката. Да бях си нагласила дрехите за излизане. Да бях си приготвила обяд. Да бях сготвила за гостите ни. Не бях. Хващам дистанционното, за да ме усети телевизорът и да не млъкне. Обърквам копчетата. Музиката спира. Не успявам да я върна. Тишина, тъмнина и аз.
??:?? часа
Вече съм доста уплашена. Чувам бръмчене, звуци от улицата, от съседите, от вкъщи. Дали пералнята не тече? Не, тя не работи. А това съскане? Ютията ли съм забравила? Днес не съм гладила. Тряс. Какво падна? Не знам. Опитвам се да си пусна музика от телефона. Той работи само с докосвания. Аз също работя само с докосвания. Ще се разберем някак. Пипам, пипам, пипам. Нищо не се случва. Осъзнавам, че не мога да се обадя на никого. Получавам съобщение. Не мога да го прочета. Ако някой ми се обади, не мога да уцеля „Да“ функцията. Паникьосвам се.
??: ?? часа
Добре. Ще легна на дивана. Ще поспя. Съпругът и гостите ми ще са се върнали, когато се събудя. Ще дойдат в 17:00 и в 17:30 той ще ме заведе до курса. По навик се надигам, за да погледна колко е часът на часовника в кухнята. А, да. Не виждам. Хм. Интересно. А как да разбера колко е часът? Как да си наглася аларма за събуждане? Имам нужда от време, за да се приготвя за излизане. Не мога да заспивам значи… Не мога да си позволя да заспя. По дяволите.
??: ?? часа
Домакинствам. Имам скъпи гости и искам всичко да е съвършено. Правя около 20 отсечки от масата до мивката. Нося само по едно нещо в ръка, за да може с другата да опипвам пътя. Най-голямата ми победа е измиването на малка чаша за кафе. Усещам водата, усещам пяната по гъбата, усещам скърцащия от чистота порцелан. Подготвям си подправки, месо, зехтин, съдове, нож. Ядосвам се, че ми отнема половин час, за да направя нещо, което иначе ми струва пет минути. Каквото и да става ще приготвя ребра, ще бъда перфектна дори и в това си безполезно състояние.
??:?? часа
Преди да започна голямото готвене си правя сандвичи. Хляб, сметана, зехтин, сол, черен пипер, сьомга. Смея се, защото по принцип готвя не с точни грамажи, а на око. Сега не мога. Всичко минава през дланите и пръстите ми преди да се разположи незнайно как в чинията.
??:?? часа
Полудявам, че не знам колко е часът. Стоя в абсолютна тъмница и безвремие. Не знам колко е минало, колко остава. Не знам кога ще се приберат моите хора. Не мога да им се обадя. Те не ми звънят. Чувствам се най-самотния човек на земята. Грабвам телефона. Ще пипам наслуки. Който номер оцеля. Някой ще вдигне и ще попитам колко е часът. Дано да позная гласа му. Хм… в телефона ми има номера, на които не искам да звъня. Има хора, които не искам да чувам. Ако попадна на тях? Ако попадна на таксиметровата компания? „Добър ден, колко е часът?“. Потя се от притеснение, страх и неудобство. Започвам да докосвам екрана. Пипам, пипам, пипам. Чувам, че съм набрала някого.
– Ало. – Ало? – Кажи, маме?
??:?? часа
Режа ребра. Аз, месото, тъмното и ножа сме. Всяко движение ми е на живот и смърт. Бавно усещам къде е мястото, след това отдръпвам ръката си и режа. За всяко успешно отрязано ребърце, а не пръст, се радвам и се смея като малко дете.
Чувам, че съпругът и приятелите ми се прибират. Не съм била толкова радостна отдавна.
– Миличка… Миличка… Остави ножа. – Не, не, не! Справям се чудесно! Виж. Половината ги нарязах. – Остави, моля те… Ние ще сготвим. – Но аз мога! – Знам, че можеш. Не е нужно обаче.
16:10 часа
Сложена съм на дивана. Има кой да ми носи неща, да ме пита какво искам, да се грижи за мен. Пред очите ми е тъмно, но в сърцето ми е светло. Смеем се, шегуваме се. Отиват да приготвят вечеря.
Забавляват се на нещо в кухнята. Не го виждам. Не знам какво правят. Не разбирам какво се случва. Не искам да питам, за да не им ставам досадна. Започвам да отказвам помощта им. И сама мога. Усещам се като товар. Като безполезна вещ. Като нещо, което разваля веселбата. По-добре ми беше сама. Искам да ме няма.
16:30 часа
Хората се оказват тихи същества. Ако не говорят или не дрънчат с нещо, не знам, че са около мен. Кой е в стаята? Този звук Калин, Кинга или Борни е? Някой сяда на дивана? Кой? Какво прави? Гледа ли ме? Ако да – сигурно му изглежадм ужасно, не искам да ме вижда така неадекватна. Ако не – как може да не ми обръща внимание? Не знам как да общувам с хора, когато не им чета лицата. Чувствам се нелепа и жалка. Не виждам техните реакции, не знам каква да е моята. Абсолютна загуба на контрол.
16:45 часа
Къпя се. Гладят ме. Обличам се. Гримират ме. Обувам си обувките. Приготвят ми чантата. Обичам ги. Обичат ме.
17:30 часа
– Внимавай, тук има стъпало. Браво. Навън сме. – По-бавно, моля те. Много е страшно.
Тръгваме двамата към метрото. Пътя го знам наизуст, нищо работа ще е. В момента, в който стъпвам навън, всички звуци на света пронизват главата ми. Тъмница, коли, хора, стъпки, говор, шум, сирени, вятър, удари по метал, кучешки лай, бебешки рев.
След три крачки губя чувството си за ориентация и представата къде се намирам. Стиснала съм съпруга си за ръката. Ужасена съм, че може да ме пусне и да се озова… никъде. Искам да се връщам. Искам да си махна превръзката. Страх ме е. Той ме напътства. Не му вярвам. Дърпам се. Спирам.
– Всичко е наред. Аз съм тук. Нищо няма да ти се случи.
Винаги съм разчитала само на себе си. Сега не мога. Качваме се във влака. Чувам стотици гласове. Мисля си как десетки очи ме гледат и аз не мога да реагирам. Думи се стрелкат около мен, смехове, мрънкане. Не виждам чий са. Впивам се в съпруга си. Единственото човешко същество на земята за мен в този момент. Само на неговия глас мога да вярвам, само неговото докосване има значение.
Пресичаме улици. Имам усещането, че всички превозни средства се врязват в тялото ми. Улиците са забързано, ужасяващо, опасно място.
18:10 часа
Стигаме до курса. Съпругът ми ме оставя в нечий ръце. Някой ме завежда до стол. Някой седи до мен. Някой ми говори нещо. Всички се смеят. Настроението е празнично. Хората са в костюми. Забавляват се, радват се един на друг. Аз не говоря с никого, защото съм… счупена. Не съм като тях. Не съм част от веселбата, няма да знам кой как изглежда днес, няма да участвам в разговорите им. Отхвърлена съм по свой избор. Едни от най-големите ми страхове са, че изпускам неща от живота и този, че никой не ме иска, че не съм част от нещо. Седя в епицентъра на тези страхове и с ужас ги изследвам.
Вдигам ръка, че искам да говоря пред групата. Нечия ръка ме вдига и води на сцената. Стоя срещу 120 човека. Говоря.
20:00 часа
Единственото, което искам е да отида при моите хора, които в момента са на церемония по връчване на награди в Модерен театър. Нищо друго не ме интересува. Платила съм огромна сума за този курс. На него развивам съдбоносни умения. Израствам. Усъвършенствам се. Важен е.
Осъзнавам, че за мен най-значимо е да съм с хората, които обичам. Да съм част от времето им, те да са част от моето. Да виждам лицата им, да споделяме емоции. Хората на курса са прекрасни, но искам при онези, които днес се погрижиха за мен. При онези, за които няма значение колко съм умна или способна. При онези, за които аз съм достатъчна такава, каквато съм.
Има още два часа до края на курса. Няма как да се изнижа. Не виждам нищо. Срам ме е да помоля някого да ме изведе от залата. Започвам да се чувствам като в затвор, капан. Задушавам се. Около мен хората се смеят, радват, разказват невероятни истории за днешните си приключения.
20:20 часа
Почивка. Две мои дружки от курса ме извеждат навън. Махам превръзката. Тъмно е, а очите ми се заслепяват от черната светлина, която нахлува в тях. Опиянено се засилвам към такси. Очите ми сълзят. Виждам размазано. Качвам се в таксито и потеглям към Модерен театър. С едното око не виждам нищо. Винаги съм имала кристално зрение и не съм разбирала какво означава „не виждам добре“, „виждам размазано“. Значи това било… Колко интересно. Започвам да изследвам това усещане. Светлините са размазани. Много са красиви. Като заскрежени. Не виждам букви. Не виждам лица. Изпадам в шок. Аз се счупих сама. Стягам се. Всичко е наред… Ще мине.
Влизам в залата. Единственото, което ме вълнува е да си намеря хората. Залата е пълна. Аз не виждам лица. Не знам как да ги намеря. Един от приятелите ми тъкмо спечелва награда. Виждам само силуета му на сцената. Започвам да плача.
22:20 часа
Все още не виждам с едното око. Фокусирам се върху това, което имам. За разлика отпреди три часа сега се движа сама. Различавам лица. Виждам размазани усмивки. Виждам цветове. Виждам хората, които ме прегръщат и ме обичат. Смеем се заедно. Разговаряме. Мога да ги докосна, където поискам. Паля си цигарата сама и виждам колко е часът.
Има хора, чиято входна врата стои винаги отключена за мен. Не звъня, а направо влизам. Или пък почуквам по особено таен наш сигнал и чувам „Влизааай“. Наричам тези хора „Вкъщи“.
С хората „Вкъщи“ се чувствам добре дошла, каквото и да се случва. Пускат ме вътре и оставам колкото пожелая. Правя каквото искам. Имам пълна свобода. Чувствам се уютно както в най-светлите им стаи, така и в тези, потънали в прах и мръсотия. Обичам всеки един квадратен сантиметър в тях.
Хората „Вкъщи“ сервират най-вкусната и питателна храна на света. Дали ще е порция смях, супа от разбиране, филийка с изслушване или словесни шамари с гарнитура… винаги си тръгвам сита, заредена и доволна.
В хората „Вкъщи“ има огледала, в които се виждам без маски и грим. Те отразяват остатъка от мен, след като съм зарязала социалната си фасада до калните обувки в коридора. Хората „Вкъщи“ ми дават пространство, където да се видя със себе си. Приемат ме в пълната палитра цветове, настроения и емоции, които танцуват из мен. Обичат ме в целия ми физико-психически разкош или ужас.
В хората „Вкъщи“ има прозорци. Някои живеят на покрив на небостъграч. Докато съм там се издигам над дребнавостта и ми се изяснява цялата картина. Други предпочитат да бъдат в планината, където виждам и усещам мощта на всяко листо и тревица наоколо. Трети си избрат пустите плажове и при тях ме обгръща спокойствие, безвремие, възхита.
Понякога хората „Вкъщи“ ме карат да се чувствам като празник. Очакват ме с нетърпение. Посрещат ме със светнали очи. В моя чест са се подредили и извадили най-новите и най-хубавите неща от себе си. Друг път ме канят заедно да събираме счупените парчета, да сменяме изгорелите крушки и да оправяме бардака.
На хората „Вкъщи“ се обаждам, когато искам радостно да се споделя или имам нужда от помощ за изхвърлянето на тежките стари мебели в мен и внасянето на ново обзавеждане. Заедно се смеем, плачем, псуваме. Вдъхновено пием от живота и безпомощно преглъщаме смъртта. Отнасяме си главите в мислене и безсмислие. Решаваме проблеми и създаваме нови. Творим и разрушаваме. Разговаряме и мълчим. Пируваме след победи и се сглабяме след мечтокрушения.
Ходим си с хората „Вкъщи“ из душите и в делник и в празник, с повод и без повод… и винаги оставяме вратите си отключени един за друг.
Днес нарисувах две хиксчета на лист хартия. Избрах.
Какво ще се случи след рисунката – не знам. Някой някъде ще получи кабинет, от където ще ръководи живота ми. И да ми хареса и да не ми хареса как се развият нещата, следващото планирано рисуване е след четири години.
Не ме окрилява идеята да завися ежедневно от изборите и настроенията на група непознати. Предпочитам аз да рисувам собственият си живот, да избирам и да упражнявам гласа си всеки ден. Защото го имам, защото е смислен и защото искам да го използвам за благото на личния ми избирателен микрорайон – за мен, за семейството, за приятелите, за хората, с които деля един вход, офис или ежедневие.
Личната ми визия е, че съм част от чиста, красива, спокойна, сигурна, щастлива и непрекъснато развиваща се България. Старая се това да ми се случва всеки ден, като първо аз се държа като държавата, в която желая да живея.
Всеки ден аз избирам:
да си изхвърлям боклуците на отредените за това места; да събирам чужди боклуци, които ме дразнят; да помоля човек, който си изхвърля боклука на улицата да го вднигне и остави в кошчето;
да давам на хората, с които общувам отношението, което искам да получа от тях – в работата си, в администрациите, в институциите; да започвам разговор с усмивка и уважение; да казвам „Добър ден“ в магазина, в метрото, на съседите си; да вярвам, че хората изначално са добри и компетентни и искат да ми помогнат, защото когато подхождам с физиономия на която пише „Еба си тъпака“ нищо продуктивно не се получава;
да изчаквам спокойно на опашки и в задръствания, оползотворявайки си времето като чета или се забавлявам с нещо, вместо да се изнервям и да суча класически разговори ала „Такава ни е всичката работа на нас българите“;
да се погрижа за възрастен човек като му направя място да седне; да помогна с тежки чанти на някого; да даря дрехи, вещи, пари за хора, които имат нужда от тях;
да уважавам учителите, лекарите и полицията и да вярвам, че това са хора, които дават най-доброто от себе си;
да казвам „Да е жив и здрав“ за човека, счупил чистачките на колата без да разбирам защо, и да не извайвам изводи за упадъка на държавата, света и човечеството от тази случка;
да не участвам в увличащите разговори „Колко сме зле“; да не обиждам себе си и сънародниците си; да не съм съгласна с основните публични послания „Никога няма да се оправим“, „Последни сме във всичко“ и други подобни;
да изказвам недоволство по ясен, конкретен и конструктивен начин;
да поддържам комуникационна хигиена, за да не изливам личната си помия и драми в лицата на случайни хора;
да се грижа, поддържам и развивам честни и щастливи взаимоотношения с хората около мен;
да съм сред амбициозни, активни и действащи хора; да се развивам и да се уча от всеки човек и ситуация;
когато нещо се случи първо да се запитам „Какво аз направих, за да стане така“.
С някой от точките се справям добре и лесно, други са ми предизвикателни и трудни. На седмица гледам да си давам поне два-три часа за размисъл, за да анализирам постигнатото и да предприема различни мерки, ако се налага. Коалирам се с хора-държави, с които споделяме подобна визия и действия.
Трета новина за починал близък в рамките на два месеца. Две погребения, третото ще го изпусна. Да, такъв е животът. Да, това е естествена част от него. Да, сигурно душите им са на едно по-добро място. Да, времето лекува. Да, все ми е тая за тези аргументи в момента.
1 лавина, 1 рак, 1 спиране на дишането.
Отчаяно търся някакви добри новини. За баланс. Защото съм на ръба. Ако не ги намеря ще се скоча в „Какъв е смисълът, след като в крайна сметка всички умираме“, а не искам. Живее ми се със смисъл.
Няма баланс все още. Смъртта си е факт. Хората ги няма, липсват, боли. А добрите новини по всяко едно време могат да се развият в лоши. Значи още ми трябват.
1 случена мечта, 1 голяма любов, 1 току-що откликнала любов.
Какъв е смисълът? Всички те ще завършат със смърт. Някой някого ще погребе. Някой ще плаче за някого. Още добри новини трябват. Количеството може би ще балансира леталния изход.
1 ценен приятел, 1 подарък, 1 ново изживяване.
В същия ден, когато разбрах, че приятелят ми има тумор, друг приятел ми се хвалеше вдъхновено, че се разминал с кит, докато плавал в австралийски води. „Имам рак – Видях кит“. Баланс.
За мен най-вкусното и удоволствено ястие в света са панираните чушки. Връзката ми с тях е отвъд всички други хранителни взаимоотношения, които имам. Обожавам шкембе чорба, просълзявам се докато ям ризото с пиле. Но само панираните чушки разпалват в мен усещане за блаженство и празник преди, по време на и след консумацията им.
снимка: Калин Миланов
Баба първа откри и подкрепи тази моя страст. Преди десетина години ѝ се обадих да кажа, че ще им ходя на гости:
– Какво да ти сготвя, бабе?
– Панирани чушки, бабе. Само това.
– Е, как само това? Нали предния път ти правих?
– Да, ама бяха малко и не ми стигнаха.
– Е, колко искаш да ти направя?
– Поне 38.
Оттогава насам всеки път, когато прибирам при тях, ме очакват поне 38 панирани чушки.
Приготвянето им се е превърнало в ритуал.
– Георги, днес Гергана си идва.
Дядо се усмихва. Отива до пазара пеша. Отнема му час, а ако види познати и се похвали, че внучка му си идва – повече. Обикаля всички продавачи. Избира само най-хубавите, най-пресни чушки. Прибира се. Баба го накохва, защото според нея винаги има още по-чудесни чушки, които той не е видял.
Измиват ги, опукват ги. Задушават ги. После 75-годишните дядови ръце, карали танкове и строели къщи, започват да белят чушки за мен. Баба му се скарва, че остават люспи. Чушките минават и през нейните ръце. Ако е зима, чушките оживяват или от фризера, или от буркани, които са били направени специално за мен.
Баба забърква панировката. Следват час-два над котлона. Забравя за кръвното, кръста, плексита, ишиаса, мигрената, кръвната захар на дядо. Чушка след чушка се усмихва и панира. Мисли ме, чака ме, вълнува се. Паралелно с това се появяват кюфтета, супа, печено пиле, защото „Е, не може само чушки, бе бабе“.
Пристигам. Масата е отрупана. Не забелязвам нищо друго. Само баба, дядо и 38 панирани чушки.
снимка: Калин Миланов
Аз никога не съм ги готвила. Нямам все още такава любов към себе си, а тайната на това ядене е готвачът наистина да ме обича.
Съпругът ми прави онемяващо вкусни панирани чушки. Надушиха се като съмишленици в една кауза с баба и дори пинизи си обсъждаха. По един и същ начин ги били правили. Всъщност рецептите са много различни, но вкусът и моята нирвана при яденето им са еднакви. Обичат ме.
Друга ключова съставка на 38-те панирани чушки е приготвянето им от поне два чифта любящи ръце. При събирания с цялото ми семейство, в сготвянето им участва всеки – баба, дядо, мама, тати.
– Нали знаеш защо станаха толкова вкусни?
– Защо, тате?
– Защото аз съм търбушил чушките. Е, майка ти направи панировката, баба ти ги панира, но търбушенето е много съществено също.
снимка: Калин Миланов
Когато сме сами с половинката ми не печем чушки. Активни, заети, забързани и отвеяни хора сме. Тук отдалеч се наместват други два чифта ръце – неговите родители. Заради дивата ми любов ми към това ядене и сина им, те започнаха да ни да пукат чушки. Някоя лятна събота и неделя посвещават на това да изберат и купят доста килограми. От най-хубавите, разбира се. Почистват ги, пекат ги, обелват ги. Разпределят ги грижовно в пакети и ги прибират във фризера. 300 км по-късно чушките стигат до нашия дом и на мен ми изглеждат все едно са пресни, откъснати вчера от градината.
Мъжът ми няма рутината на баба в панирането. При него ритуалът се изразява в индивидуален подход към всяка чушка. Обгражда я с такова внимание, все едно меси козунак. Той панира, аз ги соля и скачам дяволито като дете около празнична елха, под която 38 Дядо Коледовци са подредили всичките му желания.
Последната тайна на 38-те панирани чушки е удоволствието на ядящия ги. Достатъчно е да кажа вълшебните думички: „М-м-м-м-м“, „Още има ли?“, „Твоите може ли да ги изям?“, „Тези си ги пазя за утре. Да не вземат да изчезнат!“. Всички ме гледат и ми се радват. Те отлично разбират лакомия ми гергански език и знаят, че думите ми означават „Благодаря ти.“ и „Обичам те.“.
„Ако искаш нещо да бъде свършено като хората, направи си го сам“ е вярване, което гордо следвам. Браво на мен! Оправна, независима и кадърна съм. Бонус точките покрай това са изтощение, нервност, постоянна заетост и липса на спокоен ум.
Когато някой направи нещо за мен без официално да съм си го заслужила и заработила, се чувствам неудобно. Напоследък обаче откривам големия кеф да ти се случват неща, просто ей така! А може би те винаги са се случвали, но аз не съм ги виждала.
Благодаря на хората, които се грижат за мен през последните седмици. В голяма част от ситуациите не знаят, че са го направили, защото са случките са „обикновени“. Дори, когато им благодаря, получавам отговор „Глупости, за нищо“. А пък за мен това „нищо“ в онзи момент е бил „всичко“.
Прибраха ме вкъщи, когато не знаех на кой свят съм. Обадиха ми се в момент, в който имах нужда от разговор. Заведоха ме на театър, когато бях без свободно време, за да правя нещата, които обичам. Разговаряха с мен, когато исках да избегна някого. Донесоха ми вода, когато бях жадна. Дадоха ми книга за нещо важно за мен, когато вдъхновението ми за него беше стигнало дъното. Извлачиха ме на дансинга, когато ми се танцуваше, но ме беше срам. Споделяха ми нова музика, когато имах нужда от свежа глътка. Появяха се, когато исках да съм в компания, но се криех по ъглите. Дадоха ми чадър, за да не изглеждам като мокра кокошка на много важна среща. Зарадваха се и ми благодариха ми за нещо „ежедневно“. Даваха ми ръкавици, за да не ми мръзнат ръцете, докато си купя. Излязоха, когато исках да съм сама. Ставаха в метрото, за да освободят място на слепи хора и да заздравят вярата ми в доброто, докато ме тресеше черногледство. Оправиха ми изхода за звук на компютъра, за да се скрия в музика, когато се побърках от викове и крясъци около мен. Отговаряха на моите въпроси, които бяха важни за мен.
Нито едно от тези неща не съм си ги поискала, спазарила, извоювала. Просто ми ги подариха. А колко ли още неща не съм оценила? И за тях благодаря.
– И да знаеш, че заради моята тъпа упоритост сега сме заедно. Откакто се помня си мисля за теб. Законът на привличането работи. А ти го наричаш глупост. Аз и ти сме доказателство!
– Да, да…
02.10.1985 г.
Разстояние между нас: ~30 км
На 1 година съм. Живея във военен гарадок, където всички татковци летят. Вменила съм на нашите някак, че искам да съм по-близо до теб в първите ти дни тук. Подготвят ме за палатка на язовир Жребчево, Сливенско.
02.10.1988 г.
Разстояние между нас: ~30 км
На 4 години съм. Отлеждат ме с приказки, запознавам се с понятието „принц“. Оттогава са ми първите спомени на активно чакане ти да ми се явиш.
02.10.1989 г.
Разстояние между нас: ~30 км
В детската градина бия момчета и чакам теб – някой по-силен от мен.
02.10.1991 г.
Разстояние между нас: ~250 км
Нещо се случи и всички напуснаха летящото градче. От всеки прозорец звучеше „Wind of Change“. Аз плача, защото се махаме от място, където всички са „мама и тати“. Преместихме се в София, където никой никого не познава и улиците били опасни. Ученичка съм. Ти си още в детската градина.
02.10.1993 г.
Разстояние между нас: ~150 км
Отново сме се преместихме. В Русе този път. За малко бяхме и в Ямбол. На една ръка разстояние от теб, но ни се размина. Още вярвам в приказки. За пореден път ще си правя нови приятели. Ти си в Сливен.
02.10.1997 г.
Разстояние между нас: ~150 км
Пак сме в ново жилище. Този път си е наше. Имам собствена стая. Тати отиде да учи в USA. Аз се разболях. С мама сами се справихме. Изнервям се да те чакам. Нарисувах те. Кръстих те. Уцелих 4 от 5 твои букви. Много се бавиш. Учиш сигурно.
02.10.2002 г.
Разстояние между нас: ~250 км
Пълна отличничка съм. Пристигнала съм с най-голямата си кошница в София. Свят имам да завладявам. Знам, че тук ще те срещна. Вече нямам вечерен час. Ходя в Маската.
02.10.2003 г.
Разстояние между нас: ~250 км
Нямам спомени. Студентският живот е опияняващ.
02.10.2004 г.
Разстояние между нас: ~1 км
Тъкмо си пристигнал в София. Живеем през няколко блока. Ти си срещал твоите глупости, аз моите. Сигурно сме се засичали и в Джумаята.
02.10.2005 г.
Разстояние между нас: ~7860 км
Ти си в Слънчев бряг, аз – в USA. Влюбих се там. После щях да заминавам в Русия, но се случиха разни неща и останах. За да се срещнем.
02.10.2006 г.
Разстояние между нас: ~4 км
Вече имам сериозна работа, квартира „на центъра“. Живот след университета. Всичко имам без теб.
02.10.2007 г.
Празнуваме рождения ти ден. Срещнахме се на язовир. На първата ни среща ти ме „спаси“ два пъти. Купих ти една скъпа глупост, за да те впечатля. Познаваме се от два месеца, а вече живеем заедно в твоята стая с хазяйка. Гледаме си вещите едни сред други и умираме от ужас. Казахме си големите думи. Стоим си аз, ти и скъпата глупост в стаята с хлебарките и сме щастливи.
02.10.2008 г.
Взех пари назаем и ти подарих пиано. Електрическо с опция за слушалки, за да не ми надуваш главата. Обичам да си щастлив, но и спокойствието си ценя.
02.10.2009 г.
Ти си все по-добър на пианото. Композираш неща за мен. Празнуваме в новата ни квартира. Никога не съм правила купон вкъщи и съм притеснена. Взех няколко рецепти от колеги от работа. Искам всичко да е перфектно за теб. Идват много хора.
02.10.2010 г.
В квартирата на Радото. Подарих ти желирани алкохолни бонбони, торта, кетъринг. Танцувахме цяла нощ.
02.10.2011 г.
В нова квартира сме. Имаме си дом в Балкана заедно. Не ти се празнува с много хора. Аз, ти, тати и бутилка 12-годишно уиски. Хубаво е.
02.10.2012 г.
Цяла нощ те слушах как се смееш на сън. Довечера имаме представление. Сгодени сме. Щастлив си. Щастлива съм.
02.10.2013 г.
Събраш много приятели и правиш импровизационен моноспектакъл. Винаги си искал да пробваш. Възхищавам ти се колко си смел. Проваляш се със смях и трясък. „Опитах, вече знам какво никога повече да не правя!“. Аз гордо летя из заведението и се дуя с титлата „Съпругата на Рожденика“.
02.10.2014 г.
Случват ми се вълнуващи и плашещи ме неща. Подкрепяш ме. Плача. Правя торта и особено тържествена мусака. Посрещам те с усмихнато метално фолио на вратата. Бракът промени нещата. Все по-хубаво става.
02.10.2015 г.
Обикновено се влюбвам в теб около два пъти годишно. Живеем си спокойно, обичам те щастливо и изведнъж… бааам! Оказвам се зашеметена и по тийнейджърски хлътнала до ушите по теб. Тази година шест пъти ми се случи. Ще те празнуваме грандиозно довечера – силната ти година, големите ти победи, заслужените награди, добрите ти приятели, новите ти мечти.
02.10.2016 г.
Имаше толкова много специални моменти тази година, че си мечтаеш за обикновен и скучен ден. Кафе с мляко, малко работа, чистене на хладилник. Ах, любов моя, хич не ги умееш обикновените неща. Every little thing you do is magic.
02.10.2017 г.
Ти обиколи няколко държави тази година, а аз – няколко кръга на Ада. Покори много върхове. Стигнах много дъна. Някак си съумяхме да бъдем един до друг през цялото време. Успяхме да уважим и двете приключения. Бяхме заедно в доброто и лошото, във високото и ниското, в красивото и грозното.
„Днес ще черпя миналото, бъдещето и настоящето!“ заяви озарено тази сутрин и за милионен път ме накара да настръхна.
02.10.2018 г.
Годината измина под знака на чертата. Аз прорисувах, ти надскочи лични и професионални очертания. Разрушихме остарели граници, създадохме свежи такива. Една сутрин видяхме втора черта. Тя зачеркна маловажните неща и зарисува нови приоритети, нови стремежи, нови реалности. Днес празнуваме със скъпи хора и подготвяме света си за пристигането на сина ни.
02.10.2019 г.
Първото нещо, което бебето заимитира е моят смях. Щастлива съм, че прихвана това, а не вече редовните ми хормонално-недоспали сърдения към теб. Миналата седмица ти замина за няколко дни. Забелязах, че бебето не се смееше, въпреки че аз доста го правех. Реших, че му е минало. Обаче ти се прибра и Георги отново започна. Тогава разбрах… Той е научил не просто смеха ми, а точно този, който само ти може да събуждаш в мен. Досега не знаех, че имам такъв. Но Георги го е разбрал. Синът ни умее онзи смях, с който аз те обичам и обожавам.
Днес ще те празнуваме с повече време за теб и с непрекъснат нощен сън. И ще се смеем много.
02.10.2020 г.
Имаше план за посрещането на празника си, но както почти всичко през 2020-та и той се провали в последния момент. Днес е още един ден, в който балансираш между пожарите на работа и ураганите вкъщи. Офисът ти е в детската стая. Стремиш да бъдеш на 100% за колегите си, давайки същото на сина си и мен. Помагаш на стотици хора да работят безпроблемно, докато викаш “уиу-уиу” с дървена линейка, правиш се на мост и ми подаряваш глътки въздух след поредната война за миене на детски ръце.
Годината е тежка. Наситена е със промени, загуби, шок, поражения и раздели. През повечето време сякаш сме като главния герой в The Walk – ходим по метална жица между два небостъргача. Само дето при нас не се знае къде е вързан другият край на въжето. Вървим в мъгла и крайната точка не се вижда. Целта е просто да не паднем от въжето.
Днес освен теб ще празнувам и две от богатствата, които имаме в тия времена. Едното е, че Георги расте, проходи, проговаря. Става все по-себе си, изумителен и смешен. А другото съкровище… все още сме на въжето, любов моя… все още и тримата сме на въжето.
02.10.2021 г.
Посрещаш рождения си ден, гонейки цяла нощ комар в ухото на болния Георги. После рисуваш зайци, пееш за златни гъски и се занимаваш с костенурки.
Тази година сме много смели. На фона на болести, инциденти, погребения, сякаш не остана какво друго да правим, освен сърцато да скачаме в неизвестното и да движим нашите си неща. Ти смени работа, аз уча. Георги също започна свое пътешествие, излезе от дома и потегли из широкия бял градински свят. Умът ми не го побира как ще се справяме и много ме е страх. Но това което ми дава сили и крила е, че вярвам в теб, вярвам в мен, вярвам в нас. Вярвам и в сина ни. И тази вяра е едно от малкото неща, които изминалата година не успя да помете.
02.10.2022 г.
“Добре, че имам рожден ден, за да сме поне малко в по-добро настроение днес.” заключи ти тази сутрин и прихнах да се смея. Георги отново е болен и кисел, ние сме притеснени и напрегнати. Чудим се как ще оцелеем емоционално почивните дни и идната седмица.
Избра си за подарък конструктор с 677 части. Вече няколко часа си заринат в елементи. Заедно с детето сглобявате локомотив, вагони и миниатюрни наденички в ресторант на влак. Изнервям се само като погледна купчината стотици части по пода, а на теб очите ти светят. И на малкия погледът блести като вижда как от ръцете ти излизат чудни гара, светофар и машинист.
Недоволна бях, когато преди седмици си избра такъв подарък. Искаше ми се да е нещо само за теб, а не основно за детето. Но днес този влак се оказа “спасението” ни за занимание в напрегнатия неделен болен ден. Смеем се и се вълнуваме, че създаваме още един свят в дома си. Ти го построи внимателно, търпеливо, в поне 247 стъпки, според инструкциите за сглобяване на конструктора. А домакинствам, тюхкам се, дали кашлицата на Георги ще стане отново на бронхиолитна и ти се любувам омаяно отстрани. Разпознавам съставните части на тази твоя магия. С нея градиш цели вселени за себе си и околните и караш очите ни да блестят.
Днес, въпреки всичко, отново искря и преливам от благодарност, че за петнадесети път съм до теб… в деня, в който ти си роден.
Снимка: Калин Миланов
и-действам 
