Денят, в който ти си роден

– И да знаеш, че заради моята тъпа упоритост сега сме заедно. Откакто се помня си мисля за теб. Законът на привличането работи. А ти го наричаш глупост. Аз и ти сме доказателство!

– Да, да…

02.10.1985 г.
Разстояние между нас: ~30 км

На 1 година съм. Живея във военен гарадок, където всички татковци летят. Вменила съм на нашите някак, че искам да съм по-близо до теб в първите ти дни тук. Подготвят ме за палатка на язовир Жребчево, Сливенско.

02.10.1988 г.
Разстояние между нас: ~30 км

На 4 години съм. Отлеждат ме с приказки, запознавам се с понятието „принц“. Оттогава са ми първите спомени на активно чакане ти да ми се явиш.

02.10.1989 г.
Разстояние между нас: ~30 км

В детската градина бия момчета и чакам теб – някой по-силен от мен.

02.10.1991 г.
Разстояние между нас: ~250 км

Нещо се случи и всички напуснаха летящото градче. От всеки прозорец звучеше „Wind of Change“. Аз плача, защото се махаме от място, където всички са „мама и тати“. Преместихме се в София, където никой никого не познава и улиците били опасни. Ученичка съм. Ти си още в детската градина.

02.10.1993 г.
Разстояние между нас: ~150 км

Отново сме се преместихме. В Русе този път. За малко бяхме и в Ямбол. На една ръка разстояние от теб, но ни се размина. Още вярвам в приказки. За пореден път ще си правя нови приятели. Ти си в Сливен.

02.10.1997 г.
Разстояние между нас: ~150 км

Пак сме в ново жилище. Този път си е наше. Имам собствена стая. Тати отиде да учи в USA. Аз се разболях. С мама сами се справихме. Изнервям се да те чакам. Нарисувах те. Кръстих те. Уцелих 4 от 5 твои букви. Много се бавиш. Учиш сигурно.

02.10.2002 г.
Разстояние между нас: ~250 км

Пълна отличничка съм. Пристигнала съм с най-голямата си кошница в София. Свят имам да завладявам. Знам, че тук ще те срещна. Вече нямам вечерен час. Ходя в Маската.

02.10.2003 г.
Разстояние между нас: ~250 км

Нямам спомени. Студентският живот е опияняващ.

02.10.2004 г.
Разстояние между нас: ~1 км

Тъкмо си пристигнал в София. Живеем през няколко блока. Ти си срещал твоите глупости, аз моите. Сигурно сме се засичали и в Джумаята.

02.10.2005 г.
Разстояние между нас: ~7860 км

Ти си в Слънчев бряг, аз – в USA. Влюбих се там. После щях да заминавам в Русия, но се случиха разни неща и останах. За да се срещнем.

02.10.2006 г.
Разстояние между нас: ~4 км

Вече имам сериозна работа, квартира „на центъра“.  Живот след университета. Всичко имам без теб.

02.10.2007 г.

Празнуваме рождения ти ден. Срещнахме се на язовир. На първата ни среща ти ме „спаси“ два пъти. Купих ти една скъпа глупост, за да те впечатля. Познаваме се от два месеца, а вече живеем заедно в твоята стая с хазяйка. Гледаме си вещите едни сред други и умираме от ужас. Казахме си големите думи.  Стоим си аз, ти и скъпата глупост в стаята с хлебарките и сме щастливи.

02.10.2008 г.

Взех пари назаем и ти подарих пиано. Електрическо с опция за слушалки, за да не ми надуваш главата. Обичам да си щастлив, но и спокойствието си ценя.

02.10.2009 г.

Ти си все по-добър на пианото. Композираш неща за мен. Празнуваме в новата ни квартира. Никога не съм правила купон вкъщи и съм притеснена. Взех няколко рецепти от колеги от работа. Искам всичко да е перфектно за теб. Идват много хора.

02.10.2010 г.

В квартирата на Радото. Подарих ти желирани алкохолни бонбони, торта, кетъринг. Танцувахме цяла нощ.

02.10.2011 г.

В нова квартира сме. Имаме си дом в Балкана заедно. Не ти се празнува с много хора. Аз, ти, тати и бутилка 12-годишно уиски. Хубаво е.

02.10.2012 г.

Цяла нощ те слушах как се смееш на сън. Довечера имаме представление. Сгодени сме. Щастлив си. Щастлива съм.

539596_10151616312498952_178275769_n

02.10.2013 г.

Събраш много приятели и правиш импровизационен моноспектакъл. Винаги си искал да пробваш. Възхищавам ти се колко си смел. Проваляш се със смях и трясък. „Опитах, вече знам какво никога повече да не правя!“. Аз гордо летя из заведението и се дуя с титлата „Съпругата на Рожденика“.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

02.10.2014 г.

Случват ми се вълнуващи и плашещи ме неща. Подкрепяш ме. Плача. Правя торта и особено тържествена мусака. Посрещам те с усмихнато метално фолио на вратата. Бракът промени нещата. Все по-хубаво става.

02.10.2015 г.

Обикновено се влюбвам в теб около два пъти годишно. Живеем си спокойно, обичам те щастливо и изведнъж… бааам! Оказвам се зашеметена и по тийнейджърски хлътнала до ушите по теб. Тази година шест пъти ми се случи. Ще те празнуваме грандиозно довечера – силната ти година, големите ти победи, заслужените награди, добрите ти приятели, новите ти мечти.

kalin

02.10.2016 г.

Имаше толкова много специални моменти тази година, че си мечтаеш за обикновен и скучен ден. Кафе с мляко, малко работа, чистене на хладилник. Ах, любов моя, хич не ги умееш обикновените неща. Every little thing you do is magic.

14102950_10154076442698952_4140970852353629316_o

02.10.2017 г.

Ти обиколи няколко държави тази година, а аз – няколко кръга на Ада. Покори много върхове. Стигнах много дъна. Някак си съумяхме да бъдем един до друг през цялото време. Успяхме да уважим и двете приключения. Бяхме заедно в доброто и лошото, във високото и ниското, в красивото и грозното.
„Днес ще черпя миналото, бъдещето и настоящето!“ заяви озарено тази сутрин и за милионен път ме накара да настръхна.

22236226_10155263454343952_1132943964_n

02.10.2018 г.

Годината измина под знака на чертата. Аз прорисувах, ти надскочи лични и професионални очертания. Разрушихме остарели граници, създадохме свежи такива. Една сутрин видяхме втора черта. Тя зачеркна маловажните неща и зарисува нови приоритети, нови стремежи, нови реалности. Днес празнуваме със скъпи хора и подготвяме света си за пристигането на сина ни.

42910090_261208754735515_2089709040719364096_n

02.10.2019 г.

Първото нещо, което бебето заимитира е моят смях. Щастлива съм, че прихвана това, а не вече редовните ми хормонално-недоспали сърдения към теб. Миналата седмица ти замина за няколко дни. Забелязах, че бебето не се смееше, въпреки че аз доста го правех. Реших, че му е минало. Обаче ти се прибра и Георги отново започна. Тогава разбрах… Той е научил не просто смеха ми, а точно този, който само ти може да събуждаш в мен. Досега не знаех, че имам такъв. Но Георги го е разбрал. Синът ни умее онзи смях, с който аз те обичам и обожавам.
Днес ще те празнуваме с повече време за теб и с непрекъснат нощен сън. И ще се смеем много.

Калин и Георги.jpg

02.10.2020 г.

Имаше план за посрещането на празника си, но както почти всичко през 2020-та и той се провали в последния момент. Днес е още един ден, в който балансираш между пожарите на работа и ураганите вкъщи. Офисът ти е в детската стая. Стремиш да бъдеш на 100% за колегите си, давайки същото на сина си и мен. Помагаш на стотици хора да работят безпроблемно, докато викаш “уиу-уиу” с дървена линейка, правиш се на мост и ми подаряваш глътки въздух след поредната война за миене на детски ръце. 

Годината е тежка. Наситена е със промени, загуби, шок, поражения и раздели. През повечето време сякаш сме като главния герой в The Walk – ходим по метална жица между два небостъргача. Само дето при нас не се знае къде е вързан другият край на въжето. Вървим в мъгла и крайната точка не се вижда. Целта е просто да не паднем от въжето. 

Днес освен теб ще празнувам и две от богатствата, които имаме в тия времена. Едното е, че Георги расте, проходи, проговаря. Става все по-себе си, изумителен и смешен. А другото съкровище… все още сме на въжето, любов моя… все още и тримата сме на въжето. 

Philippe Petit’s walk between the Twin Towers of the World Trade Center on August 7, 1974

02.10.2021 г.

Посрещаш рождения си ден, гонейки цяла нощ комар в ухото на болния Георги. После рисуваш зайци, пееш за златни гъски и се занимаваш с костенурки.

Тази година сме много смели. На фона на болести, инциденти, погребения, сякаш не остана какво друго да правим, освен сърцато да скачаме в неизвестното и да движим нашите си неща. Ти смени работа, аз уча. Георги също започна свое пътешествие, излезе от дома и потегли из широкия бял градински свят. Умът ми не го побира как ще се справяме и много ме е страх. Но това което ми дава сили и крила е, че вярвам в теб, вярвам в мен, вярвам в нас. Вярвам и в сина ни. И тази вяра е едно от малкото неща, които изминалата година не успя да помете.

Марион и аз

Аз с фотоапарат и компания на плажа. Курс по фотография. Привечер. Цял ден без улов на снимка, която да ме развълнува. Гладен обектив. Момиче с пишеща машина на бара.

Изглеждаше като картина от минал век, сложена в рамката на този. Компютри, таблети, телефони и мобилно работещи или творящи на хора – обичайна гледка. Вече всички сме вързани с устройства, които са свързани с всички. Но човек с преносима пишеща машина? Устройство само с една функция? Без ток? Без връзка със света? Работеща само с тялото и въображението ти. Без backspace, delete, paste и останалите съвременни творчески инструменти. Всяко докосване на клавиша остава. Моментално физическо присъствие на думите и фантазията ти.

Марион беше като художник с букви, чието ателие онази вечер беше бара на плажа. Възхитена от тази гледка започнах да мисля как да я хвана. Не исках да я заговарям – щях да прекъсна нейния творчески момент. А и ужасно ме е срам да контактувам с хора, които са ме омаяли с нещо. Толкова съм щастлива и пленена от моята идея за тях, че ставам неадекватна при разговор. Можех да я грабна в няколко папарашки снимки. Но факта, че днес всеки има възможност да те вземе в някакво устройство без твое позволение и да те ползва след това за нещо, си ме отвращава. След серия от терзания, които ми струваха изчерпването на по-хубавата светлина, отидох при нея.

– Здравей. Може ли да те снимам?

Изплюх набързо и някакви други изречения. Оказа се чужденка. С очи ми каза „Да“ още преди да преведа брътвежите си. Снимах я почти половин час, направих повече от двеста кадъра. С нито един не улавях това, което въображението ми виждаше. Марион пишеше. Без да ме погледне, без да позира. Смени първия лист и зареди машината със следващ. Чудех се какво гравира на тях. Какво мисли, как го изразява. Как печата себе си на „един дъх“, без корекции и право на „ще го оправя после“. Прииска ми се да я снимам със „Киев“-а си и черно-бяла лента, която ми подариха. За да съм равностойна на момичето с пишещата машина. Но все още не съм толкова смела. Успокоява ме, че имам „после“.

Заболяха ме ръцете и реших, че каквото съм направила – това е. Върнах се при компанията си. След малко Марион дойде при мен. Подаде ми лист хартия с напечатани френски думи.

– Аз написах това за теб, докато ти ме снимаше.

Започна да ми го превежда. Четеше го на английски и сияеше. Тя ме е беше направила нейн герой, така както аз я направих мой. Себе си и мен е гравирала върху листа в моментите, когато аз я снимах и се чудех какво пише.

Благодаря на Чавдар Пенчев за времето и ентусиазма, които отдели за превода на текста.

Ти ме снимаш, a аз те описвам, и ти ме пренасяш във фотоапарата си, и аз те пренасям в пишещата си машина, и се учиш как да ме изобразиш, и се уча как да те преразкажа, и аз и ти образуваме едно човешко дуо, ти в цветно, а аз в чернобяло, твоето око на обектива и моите очи върху клавишите, ти открояваща се от фона на морето и аз открояваща се от фона на бара, и ти преглеждаща заснетото, и аз проверяваща напечатаното, и това е само едно желание да се изразим, да образуваме хармонични форми, да изживеем ситуациите до безкрайността на представлението, и ти да владееш пространството и аз да владея времето, и ти би искала да преоткриеш това, което виждаш, и аз, аз бих искала да пресъздам това, което се случва, и за векове напред ще имаме с какво да се забавляваме безкрайно… Благодаря за импровизирано споделената ненаситна страст, която е любов от човек към човека, и която е любов към откритието, и тази която не е имала още ефемерното присъствие на оказаното внимание, да живее въображението на абсолютната мярка на сценичните пропорции, да живеят тези, които правят от другите извор на вдъхновение, и благодаря още веднъж, хиляди пъти за възможността да сияя, просто да продължа делото за подобряване на нашето битие на този свят, в радостта от тази малка среща!………………………………………. китен, 21 август, марион………………………………………………….